ИК Кръгозор  
Кошница
книги: 0
цена: 0.00 лв.

Какво се крие зад историята в „Императрицата на сладоледа”

Луиз дьо Керуал

Произлиза от обеднял, но много добре поставен в двора бретонски аристократичен род. Родителите й залагат малкото им останали земи, за да й купят място като придворна дама в двора на фаворитката на Луи ХІV, Хенриета Английска, без съмнение с надеждата, че там ще привлече вниманието на някой заможен придворен. За тяхно нещастие животът в двора на френския крал изисквал много средства и дори богатите аристократи не можели да си позволят да омъжат придворните дами без зестра. На двайсет и една години Луиз още не била омъжена, въпреки че била толкова красива, че била известна като „Красивата бретонка”. Знае се, че е играла важна роля в дворцовите интриги – Хенриета е посветила целия си живот за създаването на съюз между брат й, Чарлз ІІ, и Луи ХІV, с надеждата, че Чарлз най-накрая ще приеме католицизма и това ще върне обратно страната й в лоното на католическата църква. Когато Хенриета умира – вероятно от перитонит, макар че по онова време подозирали, че е била отровена, – Луиз вече не е имала кой да я закриля в двора и имала само един избор: да се върне в Бретан, което е щяло да бъде сметнато за истински провал. И все пак по някакъв начин след месец тя се озовава в Англия.

Дали е знаела, че е изпратена там, за да стане любовница на Чарлз? Мненията са противоречиви, но мисля, че най-вероятно не е била наясно. Дори след като той категорично заявява своите желания спрямо нея, тя успява да отклони ухажванията му цяла година. Знае се, че й е бил оказан силен натиск от френския посланик и дори от самия Луи ХІV, който й е заявил, че единствената друга алтернатива за нея е да постъпи в манастир. Мисля, че е била подмамена – може би дори й е било казано, че ще успее да продължи делото на Хенриета. Или дори й е било обещано, че има вероятност да стане кралица, ако Катарина де Браганса умре. След като се предава на ухажванията на Чарлз ІІ, Луиз се сблъсква със силна съперничка в лицето на Нел Гуен. В популярната история Нел винаги е била представяна като положителен образ, а Луиз – като злодейка. Така ги е възприемал народът по онова време.

* * *

В продължение на много десетилетия свитък ръкописи от седемнайсети век, открити в Голямата библиотека на Дичли Парк, които впоследствие се прочуха с името „Пакетът от Дичли”, оставаха встрани от вниманието на учените. Подобно на редица други текстове от онзи размирен период, и те бяха написани с шифър, но такъв, който се оказваше по-неразгадаем дори от прочутия шифър на Самюел Пепис. Едва след като в края на 90-те на ХХ век Пакетът, заедно с десетки други стари ръкописи, беше продаден в Америка, един специалист по архивите – всъщност даровит млад стажант от Уелсли – се запита какво ли би било истинското им съдържание, ако се предположи, че източниците за тези текстове са били написани не на английски, а на френски. И така, на бял свят излезе тайният до този момент дневник на Луиз дьо Керуал – метресата на крал Чарлз ІІ.

Става ясно, че на някакъв етап от живота си в Англия Луиз е решила да започне да води дневник за преживяванията си в английския кралски двор, но на родния си език и при това като шифрован текст. Дали причината за това решение е опит за облекчаване на носталгията, дали е било предвидено да служи като застраховка в случай на арест, или, както наскоро бе изказана друга хипотеза, дневникът е служел като заместител на изповедта, която Луиз вече не е можела да направи пред свещеник, тъй като към този момент вече се е намирала в състояние на непростим смъртен грях, не бихме могли да знаем. Самият ръкопис обаче не дава основания за нито една от изброените спекулации, тъй като на редица места разказът звучи по-скоро като съвременен стратегически документ в сферата на външната политика или като манифест за обединяването на Европа, отколкото като мемоари. Интересното е, че въпреки безспорната роля на Луиз в кралския двор, този дневник съдържа далеч по-малко пикантни детайли, отколкото, да речем, дневникът на Пепис. Работейки с текста, аз предпочетох да насоча вниманието си към личните преживявания на Луиз в двора и в нейния най-тесен кръг, а не към участието й в големите интриги и заговори, характеризиращи европейската история от онова време – последните са описани и разказани достатъчно и на други места.

Трактатът на Карло Демирко – ако въобще можем да наречем трактат един предговор към книга с рецепти – не се нуждае от особено представяне. Историците на храната открай време са пленени от историята на сладоледа и най-вече от факта, че първото официално споменаване на сладоледа идва от Англия – от менюто за голямото пиршество, организирано от крал Чарлз ІІ в чест на Рицарите на жартиерата през 1671 година. Впрочем годината е същата, през която Луиз става метреса на Чарлз. Карло Демирко не е единственият, който има претенции да бъде бащата на сладоледа – не трябва да забравяме и конкурентните издания, като например „Кралският дом” на Лусиен Одиже, публикуван в Париж през 1694 година. Но пък хрониките на Демирко са единствените, които съдържат рецепти и всички известни подробности около сладоледа, например факта, че по време на пиршеството в чест на Рицарите на жартиерата кралският сладкар е сервирал само една купа сладолед – на кралската маса. А рецептите му са в употреба и до ден днешен.

Книгата на Демирко, публикувана за първи път през 1678 година, само до края на века е преведена на пет езика, преиздадена е по време на голямата истерия по сладоледа през джорджианската епоха под заглавието „Книгата на ледовете”, и е забравена едва когато съвременните хладилни методи за замразяване изпращат неговата технология в историята. Вероятно тази книга изглежда необичайна като придружител на тайните шифровани мемоари на една кралска куртизанка, особено на толкова непопулярна особа като Луиз, на която както публиката от нейното време, така и съвременните историци обикновено гледат като на безпринципна представителка на една особено сребролюбива епоха. Може би закъснялото публикуване на тези части от нейния дневник би могло донякъде да успее в представянето й в друга, по-благоприятна светлина. Но колкото и да не е за вярване, налице са безспорни доказателства, че тези два документа – рецептите и дневникът, някога са съжителствали един до друг в Пакета по време на дългия си престой в библиотечния шкаф. Готварските петна, изпъстрящи страниците на „Книгата на ледовете”, подсказват, че на някакъв етап през изминалите триста години Пакетът е бил открит и от него е бил изваден само ръкописът на Демирко - за да бъде пуснат в употреба, която авторът му със сигурност би одобрил.

* * *

Когато Чарлз ІІ умира през 1685 година, Луиз дьо Керуал е на трийсет и четири години. Връща се във Франция като богата жена и се оттегля в двореца на своето херцогство Обини, където живее спокойно до смъртта си на осемдесет и пет годишна възраст. Волтер се запознава с нея, когато тя е на седемдесет, и я описва „с все още благородно и приятно лице, което годините ни най-малко не са похабили”. Тя никога не се омъжва. Предпочита да се посвети на милосърдни дела и на хазарт с големи залози – в равна мярка.

Красивата и хаплива Нел”, Нел Гуен, както я нарича Пепис, умира през 1687 година, на трийсет и седем години. Към момента на смъртта си е натрупала значителни дългове.

Тронът на Чарлз се наследява от брат му Джеймс, но английският парламент се възпротивява, твърдейки, че той трябва да абдикира заради религията си. Армията отказва да му даде подкрепата си и той няма друг избор, освен да избяга от страната. Тогава Парламентът кани протестанта Уилям Орански за монарх на Англия. Това е първият случай в Европа, при който ефективно избрано от народа управително тяло назначава собствения си крал с почти безкръвен преврат, който става известен като Славната революция. Един от първите закони на новия Парламент е да прокара закон, който забранява на английския монарх да бъде католик или да се жени за католичка – закон, който е актуален и до днес.

Персийските техники за приготвяне на сорбети и ледени води стават известни във Флоренция към 60-те години на XVII век, макар че точният процес е добре пазена тайна. Около 1665 година един преминаващ през страната французин – някой си Л. Одиже, по някакъв начин ги взема и ги отнася в Париж. Той става лимонадиер на Луи ХІV, след като поднася на краля дар от извънсезонен грах още при представянето си. Как тази технология е достигнала до Англия и как се е развила до „сладолед” към момента на големия бал за Ордена на жартиерата, даван от Чарлз ІІ през 1671 година, остава неизвестно. Неизвестно е също така и името на сладкаря, който, както виждаме от написаното меню, е сервирал „едно плато от бели ягоди и едно плато сладолед” само за кралската маса. Въпреки това името Демирко открай време се свързва с човека, който решил да не позволи сладоледите да останат само кралска привилегия. Някои хроники го описват като работещ за Чарлз І, но в домакинските книги на кралския двор не се споменава никъде за него, а тъй като тогава сладоледът все още не е бил изобретен, изглежда много вероятно с течение на вековете някои от сведенията за двамата крале Чарлз просто да са се смесили.

През десетилетията след смъртта на Чарлз ІІ информацията за приготвянето на сладоледи се разпростира и в Европа. Една от първите книги с рецепти е анонимен ръкопис от осемдесет и четири страници, озаглавен „Изкуството за правене на ледове”, който, въз основа на водните знаци на хартията, е датиран към периода малко преди 1700 година. Този ръкопис включва рецепти за приготвянето на теменужен, розов, шоколадов и карамелов сладолед – вкусове, които навремето са изглеждали толкова невероятно, колкото и измисленото от молекулярните гастрономи днес. През 1718 година жена на име Мери Ийлс, която твърдяла, че била сладкарка в английския двор, публикувала рецепта за „леден крем... обикновен или подсладен, или пък с плодове”. Има и една рецепта за сладолед в „Изкуството на готвенето, просто и лесно” от англичанката Хана Глас, публикувана през 1751 година, която е възхитително проста: „За да приготвите сладолед... поставете го в по-голяма тенджера, напълнете я с лед и шепа сол”.

Междувременно квакерите и други неконформисти отнасят познанията за приготвянето на сладолед в Америка. Най-ранните данни от тази страна идват от Пенсилвания през 1744 година: „Сред невижданите неща... беше някакъв сладолед, който със своите ягоди и мляко беше изключително вкусен”. Известно е, че и Джордж Уошингтън, и Томас Джеферсън са поднасяли сладолед по време на държавните приеми.

Мадам Хенриета д`Англетер, сестрата на Чарлз ІІ, действително умира, след като изпива чаша вода от цикория с лед. И макар че на времето всички подозират, че е погълнала отрова, днес се знае, че смъртта й е последица от перитонит, причинен от перфорирана язва. Тайният Договор от Дувър, за който тя отдава толкова много сили и който е подписан две седмици преди смъртта й, е известен само на десетина човека в Англия, в това число е и Луиз дьо Керуал. Той действително включва клаузата: „Кралят на Англия официално ще обяви принадлежността си към католическата вяра и в продължение на шест месеца ще получи сумата от два милиона крони от Най-християнския крал, които да го подпомогнат в този проект. Датата на това официално съобщение се оставя на неговото решение”. Следователно няма нищо чудно, че Чарлз категорично отрича съществуването на подобен договор пред Парламента, когато е извикан на среща през 1675 година: „Няма никакъв договор с Франция, както преди, така и оттогава, който да не е известен на обществеността”. Но през 1830 година копие от този договор бива открито и публикувано.

Архивите на френския посланик в Лондон показват, че по същото това време французите действително са пропилели милиони крони, за да подкупват английски политици и министри. Макар никога да не е доказано, изглежда крайно вероятно истинската цел на Франция да е била да погълне Холандия, а след това да нападне и Англия, вероятно под претекста, че спасява католическия Чарлз ІІ от собствения му Парламент. Подобен ход би оставил Германия напълно изолирана като последния протестантски бастион на Европа.

Кралското научно дружество, известно и като Кралско дружество за развитие на натурфилософията, е създадено от Чарлз ІІ през 1660 година. Сред първите му членове и гости са Робърт Бойл, Исак Нютон, Кристофър Рен, Самюел Пепис, Джон Хук, Готфрид Лайбниц, Никълъс Меркатор, Джон Лок и Едмънд Халей. Бойл действително проявява голям интерес към процесите на замразяването и есето му „Наблюдения, свързани със студа” е един от първите текстове, изследващи по научен начин процесите на изкуствено замразяване. Вероятно е бил повлиян и от факта, че по онова време Европа преживява „малка ледена епоха”, чиито символи са събития като ледените панаири, организирани на река Темза. Интересите на останалите членове на дружеството варират от това как да се направи най-подходящата бутилка за шампанско до законите за светлината и движението. Тези хора са всеобщо признати като първите велики мислители на Просвещението.

Търси
ИК Кръгозор

1113 София,
ул. "Александър Жендов" 6, ет. 3, офис 303
тел.:(02) 944 53 80
office@kragozor.com

Член на Асоциация Българска книга

 

 

 

Новини
Интервю с Диего Галдино
Филмът "Момчето, което обичаше Луната" с български субтитри
Заповядайте в „Кръгозор YA литклуб”
Още новини тук
Бестселър  - Бестселър
Откъс от книга  - Откъс от книга
Очаква се допечатка  - Очаква се допечатка
Не се очаква допечатка  - Не се очаква допечатка
Bookmark and Share

Studio ITTI
Web Based Solutions
©2006 Издателска къща "Кръгозор". Всички права запазени.