Print

ПЪРВА ГЛАВА

Лодката плуваше по средата на лунната пътечка. Водните пръски проблесваха сребърно в мрака. По брега на реката растяха вековни дървета, песента на щурците се смесваше с тънкото жужене на комарите, обаждаха се нощни птици. Около лодката кръжаха светулки и показваха пътя на лодкаря – млад мъж с коса, сплетена на плитки и тежък златен медальон на шията. В лодката седеше малко момченце, което кокореше блеснали очички и сякаш попиваше всичко наоколо.
Мъжът насочи лодката към брега. Между тръстиките имаше дървен пристан, а на брега - малка къща, така гъсто обвита в зелени листа, че отдалеч приличаше на храст. На пристана стоеше млада жена с дълги кестеняви коси. Тя се смееше и вятърът довяваше вика й до лодката:
- Попътечо, любими попътечо!
- Попътечо! – повтори след нея Иво и ... се събуди.
Още сънен, той усети вълшебната миризма на коледните сладки на Хелга. Да, разбира се, най-сетне Коледа дойде! Иво скочи от леглото и залепи нос на прозореца. Ура! Навън прехвърчаше сняг! Празнично украсеният град приличаше на илюстрация от коледна приказка.
Иво се облече набързо, нямаше търпение да слезе долу, при елхата. Но първо се премери на вратата. Както всяка сутрин и днес тайно се повдигна на пръсти. Чертичката си стоеше все на едно и също място – твърде ниско за едно десетгодишно момче. Във всекидневната го чакаше дядо му, седнал пред камината с лула в ръката. Елхата блестеше, отрупана със старинни играчки от тънко стъкло. А под дървото имаше куп подаръци... Но всяко нещо с времето си, както казваше дядо му. Иво се метна на врата му.
- Весела Коледа, дядо!
- Весела Коледа, разбойнико - засмя се дядо му.
- Не е разбойник, а си е направо побойник! – смееше се Хелга, която подреждаше масата за празничната закуска.
Иво се настани на масата, за миг загубил празничното си настроение. Имаше къдрава кестенява коса, ококорени ясно сиви очи и безброй лунички. Лявото му око беше украсено от голяма, почти черна синина.
Хелга го прегърна.
- Весела Коледа, Хелга. Само, моля те, да не говорим пак за това – каза Иво, почти удушен от едрата Хелга.
- Пак онзи... Олаф – Хелга се спогледа с дядото.
- Не ми се говори за него сега – измърмори Иво.
Дори не искаше да си спомня какво се бе случило точно в последния ден преди ваканцията. Олаф го беше подгонил по стълбите и Иво бе хукнал панически да се спасява. Удари се лошо на парапета и чак тогава видя, че Олаф просто се е преструвал. Дори не си беше направил труда да изтича след Иво. Дори това. Всички, разбира се, бяха видяли позорната сцена и разбира се, я намираха за страшно смешна. На Иво му идваше да изрови дупка в земята и да се скрие. Но това, естествено, не стана и той трябваше да носи грозната синина като спомен от случката.
Дядо му го погледна загрижено, изтръска лулата си в камината и седна на масата.
- Момчета – вдигна рамене Хелга.
Слава богу, дядо му не повдигна въпроса отново. Хелга си отиде, за да посрещне Коледа със семейството си. Иво и дядо му останаха само двамата.
- Дядо, разкажи ми пак за мен!
- Мислих си, че тази Коледа няма да ме помолиш за това. Не ти ли омръзна историята? – засмя се дядо му и без да чака отговор, започна добре познатия разказ:
- Преди години писах статия за домовете за изоставени деца в малките балкански държави след една гражданска война. Беше Коледа, аз пътувах към един такъв дом, за да занеса на децата подаръци, които бяха изпратени от няколко наши вестника. Беше тъмно, минавах по черен път, затрупан със сняг. Тогава колата ми се развали...
- А градът бил далеч, нямало никого наблизо, нито къщи, нито хора – доволно добави Иво с блеснали очи.
- Излязох навън и тъкмо се канех да отворя капака на колата, когато точно пред мен падна огромна снежна пряспа. Погледнах нагоре, край пътя имаше грамадни борове, отрупани със сняг. Странно, нямаше вятър. В първия момент се уплаших, помислих, че може би е банда, от онези, които обират пътниците.
- Леле! – ахна Иво.
- Тогава зърнах огромна черна птица, може би гарван, да кръжи около боровете. Прегазих преспите и видях мъничко детенце, което лежеше на снега! Не плачеше, а се усмихваше на ледените висулки, които искряха на светлината на фаровете...
- Ти какво си помисли? – кокореше се Иво.
- Слисах се. Какво правеше това дете само в студа, толкова далеч от всякакво оживено място? Кой го беше оставил? Взех го на ръце, а то не плачеше, ами ме разглеждаше с любопитните си очета. Странно, но наоколо нямаше никакви следи от гуми или стъпки. Прибрах детето в колата и отново опитах да запаля. Този път колата веднага потегли. Фаровете ми осветиха боровете и за миг зърнах птицата, която ми заприлича на огромна нощна пеперуда. Разбира се, такива пеперуди няма, особено през зимата.
- И после отиде в дома и раздаде на децата подаръците, и остави детето – намеси се пак Иво.
- Да, така направих. Върнах се обратно в най-близкия град и цяла нощ не успях да мигна в хотела.
- Защо? – попита Иво, макар че много добре знаеше.
- Не ми даваше мира споменът за детето. Как блестяха очите му, как ми се усмихваше и бърбореше бебешките си думи. Колко ли мизерно щеше да живее там, в този дом. От друга страна егоизмът ми си казваше думата. Аз съм стар, ерген съм, имам своите навици, своята работа. Не можех да поема такава отговорност...
- Но на другата сутрин – доволно продължи Иво.
- На другата сутрин отидох в дома и взех момченцето. Местните власти ми помогнаха и осиновяването стана бързо. Двамата се върнахме у дома. Кръстих детето Иво – едно често срещано име в страната, в която го намерих. Ето така се сдобих с внуче.
- А аз с дядо – прегърна го Иво.- Затова Коледа е и мой рожден ден, защото тогава си ме намерил, дядо!
- И затова на Коледа получаваш неприлично много подаръци – дядо му веднага разбра накъде бие Иво. - Е, време е да видим какво има под елхата!
Под елхата имаше всичко, за което можеше да мечтае едно момче. Нови видеоигри, комикси, самолет с дистанционно управление, най-модерните маратонки, купища сладкиши и пуловер (в бебешки цветове), изплетен от Хелга.
Този ден Иво изпробва всичките си подаръци, най-вече игрите, разбира се, облечен в бебешкия пуловер. Вечерта си легна като едно щастливо момче, успяло да забрави училищните битки и заяжданиците с прекалено ниския му ръст. Да, Иво беше съвсем щастлив. Или почти щастлив. Имаше си дядо, имаше и Хелга, която се грижеше за къщата и за тях, но къде бяха неговите майка и татко? Това беше мисъл, която не желаеше да си отиде, мисъл, която чоплеше и разяждаше. Всеки си имаше родители, макар понякога разведени, но ги имаше. Какви са били неговите? Защо са го оставили сам в гората, в студа и тъмнината?
Иво въздъхна тежко няколко пъти, но плака, защото само момичетата циврят. После някак неусетно се пренесе в лодката, която тихо плуваше по лунната пътека. Вятърът донесе вика на жената:
- Попътечо, любими попътечо!

Из романа "Любими попътечо" - първа книга от трилогията "Страната на сънищата"


Print