Print

Оксалис

(Oxalis hedysaroides rubra)


Рядко срещано цвете, подобно на детелина, родом от Колумбия, Еквадор и Венецуела. Всичките му листа могат да окапят за един ден без видима причина и порастват едва след като самото растение почувства, че е готово. Определено не е растение за аматьори, нито за хора без самочувствие, които се нуждаят от одобрението на околните. Не е истинска папрат, но умело я наподобява.* Всички сме срещали такива като него.


Отворих вратата на пералнята и стъпих на нещо меко. Сведох очи – беше мъх, кадифено мек, образуващ неравномерни изумруденозелени хълмчета по пода. Събух сребристите си балетни обувки и краката ми потънаха в пода.

Изпитах силно желание да легна долу, но се постарах да се преборя с него чрез дълбоко вдишване и издишване - миризмата на перилни препарати и белина, пропиваща въздуха, ме върна бързо в реалността.

Поразходих се наоколо, първо на пръсти, защото не ми се искаше да повредя мъха, а после и на цяло стъпало. Беше изключително удобно, мъхът пасваше на свода ми като естествени ортопедични стелки. Костите на краката ми изпукаха от удоволствие, след като целия ден бяха стегнати в обувките.

Гъста трева растеше върху карета пръст, разположени в специални дървени поставки между гигантските перални машини и сушилни. Сред тревата се извисяваха дълги, тънки стъбла, увенчани с разнообразни искрящи цветя. Имаше червени макове, лилави камбанки и ярко жълти маргаритки. Пералнята приличаше на ливада. Като диво поле сред гора.

По тавана, от единия до другия край на пералнята, между сноповете флуоресцентна светлина също се виеха растения. Ярки цветя в саксии висяха над пейките и масите за сгъване на дрехите. Саксиите бяха закачени на прозрачна рибарска корда, така че цветята сякаш плуваха във въздуха.

Пералнята приличаше на джунгла, в която много отдавна някой беше изоставил някакви машини, или поне на пералня, в която беше израснала джунгла. Беше такъв хаос от цветя и машини, че не можеше да се каже кое е било първо.

Сива котка дремеше върху една сушилня. Изведнъж се почувствах страшно замаяна и приседнах на една пейка. На ръката ми кацна пеперуда. Тюркоазените й крила изглеждаха ослепително ярки на фона на сребристия ми шал.

- Ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш още създания – чух да казва мъжки глас от вътрешността на помещението. – Птици, пеперуди и други насекоми. Те опрашват растенията ми.

Изправих се и се взрях сред цветята, за да видя човека в сянката. Краката ми бяха мокри от покрития с роса мъх.

- Харесваш ли растенията ми? – попита гласът.

- Да, великолепни са.

- Така си е – каза мъжът, излезе иззад две големи палми и пристъпи към мен.

Беше поне метър и деветдесет висок и тежеше повече от сто килограма. Трудно беше да се каже на каква възраст е. Можеше да е на петдесет, а можеше и да е на седемдесет години. В зелените си работни панталони, зелена тениска и с жълти слънчеви очила с малки кръгли рамки а ла Джон Ленън самият той приличаше на растение. Или по-скоро на дърво, от чиито плодове можеш да получиш халюцинации.

- Аз съм Арманд – протегна мъжът ръка към мен. – И съм на твоите услуги.

- О, не. Не, благодаря – отвърнах бързо. – Влязох тук по случайност. Нямам нищо за пране в момента. Всъщност се пера сама у дома. Не ми харесва непознати да докосват бельото ми. Ето, виж – разперих ръце, за да му покажа – не нося нищо за пране.

- Защо влезе в моята пералня, без да имаш нещо за пране?

Посочих към цветето на прозореца и видях, че той се усмихва с разбиране.

- А, малкият оксалис. Това е дяволът, който те доведе при мен.

Поставих ръка на дръжката на вратата.

- Не съм дошла специално при теб. Нямам никаква представа кой си ти.

- Оксалисът прилича на детелина, понякога го наричат и „огнена папрат”. От Колумбия е. Обича слънчевата светлина, затова го държа на предния прозорец, който гледа на юг. Колумбия също е на юг – така че там се чувства повече у дома си.

- Беше ми приятно да се запознаем, Арманд. Довиждане.

- О, хайде, стига. Не си тръгвай сърдита. Това е просто една обществена пералня. Обаче е красива, не мислиш ли?

Трябваше да се съглася, че за последното наистина е прав.

- Всъщност въобще не прилича на пералня, нали?

- Не, не прилича. По-скоро е като отделен свят. Тропически свят.

- Знаеш ли, тропикът може да се намери навсякъде. Той е по-скоро състояние на ума.

- Това тропически растения ли са?

- Някои от тях, да.

- Как успяваш да ги отглеждаш тук?

- Затвори очи и ми кажи какво си представяш като чуеш думата „пералня”?

Замислих се за момент. Беше ми трудно да си представя някоя друга обществена пералня, докато бях заобиколена от яркото цветно изобилие, в което се намирах. Сякаш това беше първата и единствена пералня, в която бях влизала. Затворих очи.

- Виждам бели пластмасови колички на колела, пълни с мръсни дрехи; виждам кошници с перилни препарати с яркосини, зелени и червени букви. Виждам сиво-червени линии по пода. Виждам потни хора в грозни дрехи, седящи на пейките, вперили поглед в големите, шумни метални машини, гледащи как дрехите им се въртят и въртят, и въртят като в някакъв странен ритуал или форма на хипноза. Виждам обяви за изгубени котки и изписани на ръка предложения за сексуални услуги на ниски цени.

Бях изненадана от огромния брой образи, които се явиха в съзнанието ми само от една дума като „пералня”.

- Искаш ли да знаеш какво виждам аз?

Кимнах с глава.

- Виждам помещение с абсолютно съвършени условия за оглеждане на растения. Много топлина от сушилните, влага и роса от мощните перални машини и точното количество слънчева светлина, преминаваща през прозорците – не прекалено директна, защото в места като тези те обикновено са доста издраскани. За мен пералното помещение е идеален парник, в който просто от време на време има и някакви дрехи, които се въртят в машините.

Обяснението му ми хареса.

- Твое ли е мястото?

- О, да – каза той и направи широк кръг с ръката си, сякаш ми представяше не обикновена пералня, а Тадж Махал. После се завъртя грациозно на пръстите на краката си, дясната му ръка беше изпъната напред, дланта му – вдигната нагоре, така че за частица от секундата приличаше на почти двуметрова, стокилограмова балерина.

- Преди да си тръгнеш, искаш ли да ти отрежа стръкче от моя оксалис?

- Тръгвам ли си?

- Трябва да се върнеш там, откъдето дойде. А аз трябва да затворя пералнята. А ти, какво работиш?

- В рекламата съм.

- Лъскав бизнес, а?

- Не, всъщност не – отговорих аз.

- Харесваш ли това, което правиш?

- Не, всъщност не. – Май се повтарях.

- А какво би ти харесало да правиш?

- Имаш предвид, ако не трябваше да ходя на работа?

- Да.

- Предполагам, че бих искала това, което искат и всички останали. Да си прекарам хубаво времето, да изживея приключения, да се влюбя, да забогатея... Обичайните неща.

- Ами защо не ги правиш тогава?

- Време, пари – по същата причина, поради която ти си се забутал в тази пералня.

- О, аз не съм забутан тук. Аз обичам работата си.

Арманд се засмя. По-скоро се изкикоти с ръка на устата си като някое малко момиченце.

- Е, ще вземеш ли стрък от моето цвете?

- Не знам какво да правя с него. Вкъщи имам една „райска птица”, стрелиция. Но беше вече в саксия, когато я купих.

- Така ли? – попита той с интерес. – Познаваш ли някой друг, който се занимава с тропически растения?

- Не го познавам. Просто един човек, който ми продаде цветето на пазара.

- А искаш ли да имаш още такива цветя?

- Не знам.

- Върни се там и си вземи повече. Повярвай ми, действат добре на душата.

Повлече стълбичка към прозореца.

- Оксалисът ти е заговорил през стъклото. Той винаги ще бъде специално цвете за теб.

После се покатери стъпало или две по стълбичката, прекалено трудно и измъчено за човек, който преди минута се движеше като балерина. Отмести настрани няколко палмови листа и отряза стрък от оксалиса.

- Постави го в чаша топла вода в тъмна стая. Когато се появят няколко хубави дълги коренчета, ми го донеси обратно. Ако успееш, ще ти покажа задната си стаичка. Там държа истинските тропически растения.

- Какво имаш предвид под истински тропически?

- В тази стая имам няколко много специални растения – каза той, обърна се към мен както беше на стълбичката и посочи към затворената врата в дъното на помещението. – Девет на брой, за да бъдем точни.

- Какво им е толкова специалното?

Арманд ме погледна внимателно, сякаш изследваше тялото ми от главата до петите, очите му се движеха по мен и ме накараха да се почувствам неудобно и леко хипнотизирана.

- Хората идват тук, перат дрехите си и моите девет растения ги карат да се чувстват по някакъв особен, много специален за всеки от тях начин, заради което се връщат отново. И когато го направят, водят и приятелите си. Още и още всеки ден. При мен идват хора от всички краища на града. Идват от Уест Сайд, Горен Ийст Сайд, Трайбека, СоХо и Уест Вилидж само за да изперат дрехите си в моята пералня. Имам някои клиенти дори от Кънектикът. Толкова много хора идват постоянно, че машините ми започнаха да се развалят. Това си е проблем. Но да си призная, мога да го понеса.

- И това е заради растенията зад тази врата?

- Не ти ли звучи убедително?

- Не мога да повярвам, че някакви растения са способни да доведат клиенти в една пералня, особено ако ги държиш скрити. Може би бих могла да го разбера, ако бяха навън и хората идваха да ги видят, защото са много красиви например. Но ти не ги показваш на никого.

- Е, моите машини са същите като във всяка друга пералня из града. Но тук е пълно по цял ден, а при другите не съвсем. Така че, да, това е заради деветте растения зад вратата. Аз поне вярвам, че те са причината.

- Защо ги държиш затворени там?

- Защото са безкрайно ценни. И трябва да добавя още сега, че ако споменеш за тях на някого, най-вероятно – по една или друга причина – никога няма да ги видиш. А това ще бъде много, много тъжно за теб. Повярвай ми, ти искаш да видиш деветте растения в тази стая.

- Защо не ми ги покажеш веднага? Какво ще се промени, ако ги видя сега, а не другата седмица?

- Отрязаните клончета от оксалис пускат трудно корени. По принцип това цвете не расте в тази част на страната, а дори и в тази част на света. Доста е придирчиво, особено ако с него се занимават аматьори като теб. Ако постигнеш обаче някакъв успех с коренчетата, ако успееш да го накараш да пусне поне едно или две, това ще е знак за мен, че си готова да видиш деветте растения.

- Какво мога да направя, за да му помогне да пусне корени?

- О, нищо по-специално. Този стрък сам ще реши дали да пусне корени в твое присъствие, или не. Тази седмица, другата, другата година, а може би никога. Ще видим какво ще се случи.

Арманд слезе от стълбичката и ми подаде отрязаното стръкче. Когато го поемах от него, почти очаквах да ме сграбчи за ръката и да ме повлече в задната стаичка, но той просто отвори вратата на пералнята и ми пожела „Лека нощ”.

Вървях към къщи и се взирах в стръкчето в ръцете си, като се опитвах да разбера защо не го хвърлих в някое кошче за боклук още там. Или сега. Приличаше на напълно обикновен стрък от напълно обикновено цвете. Беше около десет сантиметра високо с няколко прораснали свежи листенца. Но някак си вътре в себе си знаех, че не е съвсем обикновено. Усетих се, че го стискам по-здраво, отколкото държах чантата си с парите, телефона и кредитните карти.

Прибрах се вкъщи и го поставих на кухненския плот. Махнах грима си, измих лицето си, преоблякох се и се приготвих да си легна, но нещо вътре в мен просто не ми даваше мира. Беше глупаво и изобщо не знаех защо го правя, но се тормозех заради цветето. Не исках да слагам проклетия стрък във вода, но сякаш нещо ме накара насила да го направя. В ума ми се появи образът на Арманд, махащ към мен с дългите си, извиващи се като клонки пръсти, и изведнъж се озовах в кухнята и бързо поставих стръкчето в чаша с топла вода.

Не съм суеверен човек, не си чета хороскопа сутрин дори за забавление, но знаех, че искам да видя онези девет растения в задната стаичка на пералнята.


* На англ.ез. растението се нарича fire fern – „огнена папрат”. – Б.пр.





Из "Цветята на дъждовната гора" от Марго Бъруин
ИК "Кръгозор"; Всички права запазени


Print