Print

Урок от един питбул за друг

Прозвището ми е Питбулът на персоналното развитие. Този прякор ми отива. Питбулите захапват и не пускат, а аз съм същият - захапвам даден принцип и се придържам към него. Може би затова се идентифицирам с питбула. Харесвам тези кучета, имал съм питбул и смятам, че е едно любвеобилно, умно куче, което остава неразбрано заради външния си вид и агресивната си природа. Може би затова и се идентифицирам с питбул.

Преди години имах питбул на име Бъба. Бъба и аз ходехме на уроци по дресура, на които ни учеха на различни команди и упражнения. Можех да я накарам (да, Бъба беше момиче) да ходи до мен и да следва моите команди с ръце или глас. Един ден се чувствах достатъчно уверен в своите и нейните способности и я заведох на реката в Тълса, където хиляди хора се събират през уикенда, за да карат колело, да тичат и да си правят семейни пикници. Мястото беше пълно с хора, но бях сигурен, че Бъба ще се държи както трябва. Разхождахме се доста дълго, Бъба беше на каишка и всичко беше наред. Тя се справяше перфектно, следеше ме много внимателно и ходеше точно до мен, точно както беше научена. Реших, че мога да махна каишката и да продължим да се разхождаме един до друг, както се беше случвало много пъти в квартала ми. Но в момента, щом махнах каишката, тя светкавично побягна. Нямаше гласова команда, която да е способна да я спре. Тя просто бягаше, колкото й държаха краката. Нямах избор, освен да хукна след нея. Стараех се всячески да я накарам да спре, но тя не искаше да разбере. Един 40-килограмов, двегодишен питбул може да бяга наистина бързо! Не можех да я догоня. Съвсем скоро беше толкова напред, че едва я виждах. Пресече булевард с четири платна, като едва не я блъсна кола. Последвах я - и мен едва не ме сгазиха. Тичахме през няколко квартала, нагоре и надолу по улиците, като тя поглеждаше през рамо и ми се смееше - или поне така изглеждаше. След близо четири километра бях скапан. Вече не можех да бягам, бях изтощен, дехидратиран и едва не повърнах от толкова тичане. Опитах се да съм добър и да я извикам обратно при мен. Опитах и с гняв и крещене. Накрая реших, че ако някоя кола не я блъсне, собственоръчно ще я удуша, щом се добера до нея. Бях уморен и не можех да направя и крачка повече, тя беше на четири пресечки пред мен и продължаваше да тича. Стоварих се на земята и дишах тежко известно време, чудейки се как ще се върна вкъщи без кучето и какво ще обясня на синовете си.

Както си лежах под жаркото слънце потен, ругаещ, притеснен и ядосан, усетих как Бъба ляга до мен. Отворих очи, а тя се протегна и ми лепна една голяма, влажна, лепкава целувка. Можех да я убия и дори си бях обещал да го направя. Но вместо това я прегърнах.

Тя ми даде урок. Не можеш да подчиниш децата си със заплахи. Не можеш да ги гониш със собствените си желания. Когато в края на краищата ги пуснеш на свобода, те ще побягнат, но ако си им дал необходимите уроци и си спокоен, те ще се върнат при теб. Може би ще има моменти, когато ще ти се иска да ги убиеш, но върнат ли се при теб, ще можеш само да ги прегърнеш и обичаш.

Из книгата “Детето ти е страхотно! Ти не ставаш!” на Лари Уингет
С) ИК „Кръгозор” 2010, всички права запазени

Print