Print

Първа глава

„Можем лесно да простим на дете, което се страхува от тъмнината; истинската трагедия в живота е когато възрастният човек се страхува от светлината.”
Платон

Преди
Чародейката

Преди мислех, че нашият погребан в затънтените гори на Южна Каролина град, забутан в най-ниската част на калната долина на река Санти, е в средата на нищото. Място, в което никога нищо не се случва и никога нищо няма да се промени. Също като вчера и днес невъзмутимото слънце ще изгрее над Гатлин и ще жули върху ни цял ден, без да допусне и най-слабият ветрец да противоречи на волята му. Утре съседите ми ще се настанят на люлеещите се столове на верандите си, жегата и клюките ще се смесят и ще се топят като кубчетата лед в чашите им със студен чай, както е било през последните сто-двеста години. Тук традициите са толкова непоколебимо установени, че е трудно да промениш и най-малкото нещо в тях. Те са вкоренени във всичко, което правим, или – по-скоро – във всичко, което не правим. Можем да се родим, да се оженим, да умрем и методистите ще продължават да пеят все същата песен.

Неделите са за църква, в понеделник се пазарува в „Стоп енд Шоп”, единствения по-голям магазин в града. Останалата седмица включва огромно изобилие от нищо и малко повече пай, ако сте от щастливците като нашето семейство, които живеят с икономка като Ама, която всяка година печели първо място на местната благотворителна разпродажба на домашно приготвени пайове. Старата мис Монро, известна с това, че има само четири пръста на едната си ръка, все още преподава котильон*


и бялата й ръкавица с липсващ пръст продължава да се полюшва, докато тя се носи елегантно в ритъма на танца заедно с дебютантките. Мейбълин Сътър все така подстригва в салона „Клъцни-къдри”, въпреки че загуби по-голямата част от зрението си някъде по времето, когато навърши седемдесет, и сега постоянно забравя да поставя предпазителите на машинката за бръснене и подстригването може да бъде доста болезнено преживяване, а линиите по главата ти няма да ги видиш в никое модно списание. Карлтън Ийтън никога не се предава и в дъжд, и в слънце винаги отваря пощата, преди да я достави до получателя. Ако новината е лоша, ще ви я каже лично. По-добре е да я чуеш от познат човек като него.

Този град ни притежава и това е и хубаво, и лошо. Той ни познава до най-дребната подробност, наясно е с всеки грях, с всяка тайна, с всяка рана. Може би затова повечето хора никога не си правят труда да го напуснат, а тези, които си тръгнат, никога повече не се завръщат. Преди да срещна Лена, аз щях да бъда от вторите. Щях да си тръгна оттук, пет минути след като завършех гимназията. Завинаги.
После се влюбих в чародейка.

Тя ми показа, че под грапавите улички на моя град има един съвсем различен свят. Който е бил тук през цялото време, скрит от очите ни. Гатлин на Лена беше място, където се случваха всякакви неща – невъзможни и свръхестествени, неща, които можеха да променят живота ти. Или да го унищожат.
Докато обикновените хора от градчето подрязваха розовите си храсти или прибираха окапалите праскови от градините си, светлите и тъмните чародейци, всеки със своята уникална и могъща дарба, бяха въвлечени във вечна битка – свръхестествена гражданска война, в която нямаше шанс някоя от двете страни да развее бяло знаме. Гатлин на Лена беше дом на демони, на опасност и на проклятието, белязало семейството й преди стотици години. И колкото повече се доближавах до Лена, толкова повече нейният Гатлин настъпваше към мен.

Преди няколко месеца вярвах, че нищо никога няма да промени този град. Сега знам много повече и ми се иска това все още да беше вярно. Защото в мига, в който се влюбих в чародейката, никой от хората, които обичах, вече не беше в безопасност. Лена мислеше, че тя е единствената прокълната, но грешеше.
Сега това беше нашето общо проклятие.


_ 2.15 _
Вечният покой

Дъждът се стичаше по периферията на най-хубавата черна шапка на Ама. Голите колене на Лена бяха потънали в гъстата кал пред гроба. По тила ми пробягваха леки убождания, защото се намирах прекалено близо до голям брой създания от вида на Макон. Инкубуси – демони, които се хранят със спомените и сънищата на смъртните, какъвто бях и аз, по време на съня им. Звукът, който издаваха когато раздираха последната частичка от тъмното небе и изчезваха в мига преди разсъмването, не приличаше на нищо друго във вселената. Сякаш бяха ято черни гарвани, които се изстрелваха от стартовата линия в съвършена хармония.

Това беше погребението на Макон.
Спомнях си всяка подробност, сякаш беше станало вчера, въпреки че някои от тези неща беше трудно човек дори да си ги представи. Така беше с погребенията. Предполагам, и с живота е същото. Важните неща понякога просто са блокирани в съзнанието ти, а случайните, дребни събития те преследват и не могат да ти излязат от главата.

Какво си спомнях? Ама ме събужда още по тъмно, за да отидем в „Градината на вечния покой” (така се казваше местното гробище), преди разсъмване. Лена мръзне от студ и се тресе, изпълнена с желание да вледени и разтресе всичко около себе си. Мрак в небето и в половината хора, стоящи край гроба; онези, които всъщност не бяха хора.

Но зад всичко това имаше нещо, което не можех да си спомня. То стоеше там, смътно стелещо се в задната част на съзнанието ми. Опитвах се да се сетя за него от рождения ден на Лена, нейната Шестнайсета луна, нощта, в която Макон умря.

Знаех само, че е много, много важно да си го спомня.

---------------------
В сутринта на погребението навън беше пълен мрак, но последните остатъци от лунната светлина проблясваха през облаците в отворения ми прозорец. В стаята ми беше ужасно студено, но не ми пукаше. В последните две нощи след смъртта на Макон нарочно отварях, сякаш се надявах, че той може да се появи отново и да се настани в моя въртящ се стол и да поостане тук за известно време.
Спомних си нощта, в която го видях да стои до прозореца ми в мрака. Тогава разбрах какво е той. Не вампир или някакво друго митологично създание, за което бях чел в книгите, а истински демон. Който е могъл да избере да се храни с кръв, но вместо това беше предпочел да живее от сънищата на смъртните.
Макон Мелхизедек Рейвънуд. За хората в града той беше старият Рейвънуд, местният чудак, онзи, когото така и не разбраха и не приеха като свой. Той беше и чичото на Лена, и единственият баща, когото тя познаваше.

Тъкмо се обличах, когато усетих леко затопляне в главата си, което означаваше, че Лена беше тук.
Лена?

Лена проговори в дълбините на съзнанието ми, по-близо до мен от който и да е друг човек на света, независимо от разстоянието, което ни делеше. „Келтската нишка”, безмълвният начин на общуване. „Шепотът”. Телепатичният език, който чародейците като нея използваха много преди моята спалня да беше преместена на юг от линията Мейсън-Диксън.*

Това беше таен език, интимен и необходим, роден във времена, когато фактът, че си различен е можел да те качи на кладата. Език, на който не се предполагаше да можем да общуваме, защото аз бях смъртен. Но по някаква все още неясна причина го правехме и с него ние си казвахме всичко, и най-невъзможното за споделяне на глас, и това, което понякога не желаехме да доверим на думите.
Не мога да го направя. Няма да отида..

Отказах се от опита да си вържа вратовръзката и седнах на леглото си; пружините на древния матрак проплакаха под тежестта ми.

Трябва да отидеш. Няма да си простиш никога, ако не го направиш.

Известно време тя не ми отговори.

Не знаеш как се чувствам.

Знам.

Спомних си времето, когато седях на това легло и се страхувах да се надигна, страхувах се да облека костюма си и да се присъединя към кръга на оплаквачите, да запея заедно с тях химна „Остани с мен”

и да се кача в колата, която да поведе зловещия парад през града по пътя към гробището, където трябваше да погребем майка ми. Страхувах се, че това ще го направи реално. Не можех да понеса този спомен, но отворих съзнанието си и го показах на Лена...
Не можеше да го направиш, но нямаше друг избор, защото Ама сложи ръка на рамото ти и те поведе към колата, настани те на пейката в църквата и вървеше до теб по пътя към гробището. Макар всяко движение да ти причиняваше болка, сякаш цялото ти тяло гореше от някаква треска. Очите ти се спираха върху лицата на хората, мънкащи някакви неща, но не чуваше какво ти казват. Защото думите им не можеха да заглушат писъците в главата ти. Затова позволи да поставят ръце на раменете ти, да те вкарват и изкарват от колата, и то се случи. Защото можеш да го направиш, да минеш през всичко това, ако някой ти каже, че нямаш избор.

Хванах главата си с ръце.

Итън...

Казвам ти, че можеш да го направиш. Защото нямаш избор, Лена.
Притиснах юмруци към очите си и усетих, че бяха мокри. Вдигнах глава и се загледах в голата крушка на лампата до леглото ми; не мигах, докато не изсуших сълзите си.
Итън, страх ме е.

Тук съм. Никъде няма да ходя.

Не си казахме нищо повече и аз се засуетих несръчно отново с вратовръзката си, но усещах Лена, сякаш беше в ъгъла на стаята ми. Татко го нямаше и къщата ми се струваше празна; чувах само Ама в коридора. Миг по-късно тя стоеше на вратата, стискайки здраво чантата си. Тъмните й очи потърсиха моите, изглеждаше по-висока, въпреки че не стигаше дори до рамото ми. Тя ми беше като баба, каквато никога не бях имал, единствената майка, която ми беше останала. Погледнах към празния стол до прозореца си, където преди по-малко от година Ама беше оставила най-хубавия ми костюм, за да го облека в най-черния ден в живота ми, после отново извърнах глава към голата крушка на нощната лампа.
Ама протегна ръка и аз й подадох вратовръзката си. Понякога имах чувството, че не само Лена можеше да чете мислите ми.

*котильон – френски салонен танц, при който танцуващите образуват различни фигури. – Б.пр.

*Линията Мейсън-Диксън - границата между щатите Пенсилвания и Мериланд, която някога е била разделителната линия между свободните северни щати и робовладелския юг; сега по-скоро е въображаема линия, разделяща северните от южните щати, и най-вече се използва като нарицателно за граница между две територии. Наречена е по имената на изследователите Чарлз Мейсън и Еремия Диксън. – Б.пр.

* „Остани с мен” (Abide with Me) – християнски химн, написан от Хенри Франсис Лит през 1847 г. Изключително популярен в англоезичния свят, особено като погребален химн. – Б.пр.

Из „Прелестен мрак" от Маргарет Стоъл и Ками Гарсия
ИК „Кръгозор"; Всички права запазени

Print