Print


Това беше един от онези моменти, които никога не престават да предизвикват у мен изумление и наслада – моментът, в който някой опитва за първи път от моите ледове. Най-добре е, разбира се, ако хората нямат никаква представа какво им предстои да вкусят, така че изненадата да е пълна, но съм установил, че дори когато си мислят, че знаят какво да очакват, пак не са в състояние да си представят предварително усещането. Понякога, ако човекът се случи глупак, подскача и изпуска купата – особено дамите, които изпищяват ужасено и вдигат ръката си, която все още държи лъжицата, към устата си, ужасени да не би да изхълцат или да повърнат. А после, няколко секунди по-късно, шокът се превръща в изумление, а изумлението – в задоволство. Това е мигът, в който първата лъжица сладолед се е разтопила напълно в устата им, а сладкият наситен аромат – ако съм си свършил добре работата – ги кара автоматично да се присегнат за втора лъжица, а после за още една и още една... Докато накрая количеството стане такова, че небцето изгубва напълно чувствителността си, из главата ти се стрелкат ледени стрели, започваш да се озърташ като обезумял насам-натам, опитвайки се да си поемеш въздух, за да се стоплиш, особено гърлото, което вече е обгърнато в лед. Но това колебание продължава само няколко мига, след което идва двубоят между предпазливостта и лакомията, когато желанието да лапнеш още една лъжица се бори с желанието да избегнеш ново измръзване – докато не ометеш цялата купа и не оближеш от лъжицата и последната капчица топяща се смес.
Но това момиче нито изпищя, нито изплю ягодовия лед. Единствено очите й се ококориха – широко, широко, но съвсем бързо се овладя и съхрани достойнството си.
– Е? – поиска да разбере кралят.
По горната устна на момичето проблясваха капчици замръзнало мляко. След няколко секунди езикът й ги прибра прилежно вътре. Тя се обърна към краля, но очите й – дори и онова, по-бавното – се задържаха върху мен частица от секундата по-дълго, отколкото би трябвало, и в онзи миг в тях зърнах нещо познато, нещо, което бе моментално потиснато.
Бях виждал вече това изражение върху лицата и на други жени – веднъж на Емилия и веднъж на Олимпия.
– Бих казала – започна тя, – че този десерт тук е хладен и сладък като целувка на любовник в горещ юлски ден. Само дето едно момиче като мен не може да има никаква представа какъв вкус би имала тази целувка.
Някои от придворните се разсмяха на дързостта и остроумието й. А кралят плесна доволно с ръце и заяви:
– Феликс, вече имаш своя отговор! Както винаги прекаляваш с мнителността си! А красивата ни бретанка тук току-що си заслужи съвсем честно твоя дял от ягодовия лед, така че ти няма да получиш нищичко!
– Не бих си и помислил да искам, сир – промърмори кисело докторът. – Какъв лекар бих бил, ако не послушам собствения си медицински съвет!
Дамите и господата от двора започнаха да се скупчват около мен и Одиже, нетърпеливи да получат от сладоледа, особено като виждаха, че няма да стигне за всички. Само след няколко минути ягодовият лед от платото вече беше изчезнал. Мнозина от присъстващите никога досега не бяха опитвали сладък лед и въздухът около нас се изпълни със смях и викове на удивление. Жените се заковаваха на място от изненада, с издути бузи след първата си лъжица, а мъжете се смееха на дамите си, но само за да направят същите ококорени физиономии миг по-късно. Някои се опитваха да се престорят, че това не е нищо особено или ново за тях – загребваха безгрижно с лъжиците си с цинична усмивка на уста. Но тъкмо те, разбира се, бяха първите, чиито гърла изстиваха най-бързо и чиито глави се сдобиваха с познатата стрелкаща се болка. Забелязах как един от придворните се сви, сякаш беше прострелян в гърба, а очите му едва не изскочиха от орбитите си. Изисканата усмивка върху лицето на друг се превърна в детински вик на радост, а трети буквално запя от наслада.
– Е, какво ще кажете? – подканяше ги нетърпеливо кралят и всички се надпреварваха да му докладват един през друг, че това е най-възхитителното нещо, което някога са слагали в устата си, и че безсъмнено никой друг кралски двор не е благословен с такива чудеса като двора на Франция. Кралят кимна, извън себе си от щастие, и посочи към мен и Одиже. – Великият Демирко! Одиже! Най-великите сладкари на Франция!
Придворните започнаха да ръкопляскат бурно с облечените си в ръкавици ръце, а ние двамата зараздавахме благодарствени поклони наляво и надясно.
Такава беше атмосферата на всеки пикник в двора на Луи ХІV.
– А вие, милорд Бъкингам? – обърна се кралят към англичанина. – Какво мислите?
– Изключително освежаващо! – отбеляза гостът, докато връщаше лъжицата във вече празната си купа. – Сигурен съм, че нашият крал ще ви бъде особено задължен да разбере как се приготвя това чудо!
– За съжаление това е невъзможно! – отсече Луи. – Демирко и колегите му защитават с огромно усърдие тайните на своето изкус¬тво. А има някои неща, над които дори и монарсите нямат власт!
– Сигурен съм, че ваше величество може да има власт над всичко, което си пожелае – отбеляза недоволно англичанинът.
– За какво говорим сега – за ягодовия лед или за пристанището в Диеп?
Буен смях. Оставах с впечатлението, че дори и онези части от този разговор, които смятах, че разбирам, са всъщност елементи от някакъв съвсем друг диалог – подобно на игра на пел мел, при която най-важните обръчи са онези, поставени на два метра над земята.
– Освен това вие, англичаните, имате много странни вкусове по отношение на десертите. Чувам, например, че често прекалявате с палачинките – продължаваше кралят, последван от нова вълна смях. Тук поне вече схванах нещо – знаех, че палачинките са холандско блюдо, а в момента французите заговорничеха срещу холандците – втората по могъщество сила в Европа се опитваше да подлива вода на най-могъщата, твърдо решена да открадне земите, които холандците пък бяха откраднали от морето. Или нещо подобно. Долавях всевъзможни разговори на тема политика, които се вихреха из лабиринтите на кухните и зимниците в подземията на Версай, но не им обръщах особено внимание.
– Какво ще кажете, Демирко? – за моя огромна изненада кралят гледаше право към мен. – Да приготвим ли за английския крал Чарлз някакъв лед, нещо, което е толкова прекрасно, че да го откаже веднъж завинаги от палачинките? Може би някакво блюдо, което да му напомни за Франция и за годините изгнаничество тук, през които той се радваше на нашето гостоприемство, така че докато се гощава отново с английски каши и пай, все пак да не забравя за старите си приятели?
Думите „каши“ и „пай“ изрече провлечено, с престорено английски акцент, което накара придворните му пак да се разсмеят и да започнат да ръкопляскат.
– Разбира се, сир! – изрекох с поклон, макар да не бях много сигурен дали кралят се шегува или не. – Както желае ваше величество! Но няма ли да се разтопи, преди английският крал да е успял да го вкуси?
– Може би – отбеляза кралят и сви рамене, а аз се зачудих дали по някакъв начин не съм изрекъл нещо, което не е трябвало да казвам.
В този момент Одиже най-сетне излезе от транса си и заяви:
– Сир, за мен ще бъде чест да направя лед, който да е достоен да бъде изпратен от ваше величество като подарък за английския крал!
Погледнах го озадачено. Какви ги приказваше? Да не би да си въобразява, че може да направи по-добър лед от мен? Но очевидно си мислеше точно това – погледна ме с толкова хладен гняв, че веднага разбрах намеренията му: това беше неговото отмъщение към мен, задето си присвоих изцяло вниманието на краля.
– Аха, синьор Демирко! Както разбирам, отправено ви е предизвикателство! – провикна се весело Луи. – Приемате ли го?
– Разбира се – поклоних се галантно аз.
– Браво! Тогава ще включим в надпреварата и Прокопио, както и... Какво беше името на онзи, другия сладкар? Синьор Морели, нали? Да. Та всеки от вас ще приготви най-хубавото, на което е способен, а след това милорд Бъкингам вероятно ще ни окаже честта да бъде съдия на малкия ни конкурс, нали?
– С удоволствие – кимна англичанинът. – Но каква ще бъде наградата за най-добрия?
Луи се замисли и накрая изрече:
– Тези хора от много време насам ме притискат да им дам разрешение за собствена гилдия. Да кажем тогава, че онзи, който създаде най-добрия сладък лед, ще има честта да я оглави!
С периферното си зрение забелязах как Одиже се вцепенява. Ако не бяхме във височайшето присъствие на краля, аз определено бих въздъхнал. Знаех си, че от това няма да излезе нищо добро.

Из „Императрицата на сладоледа" от Антъни Капела
ИК „Кръгозор"; Всички права запазени


Print