ИК Кръгозор  
Кошница
книги: 0
цена: 0.00 лв.

Маги Стийвотър говори за новия си роман, бързите коли, българските гайди и младежката литература

 

Маги Стийвотър обича да кара бързи коли, да пише динамични истории, да свири на гайда и да рецитира мрачни поеми. Последният й роман „Пророчеството на гарвана” е смесица от уелска митология и легендите за крал Артур. Интимна и същевременно епична история за загубени момчета, които се опитват да открият своя път на фона на един съвременен сюжет, разиграващ се и в елитно училище пансион. Има ли друг автор, който, за да предотврати писателския си блокаж, кара своята много бърза кола с изрисуван гарван отстрани?

В. Когато не пишеш книги за шейпшифтъри (същества, сменящи формата си) и феи убийци, за какво пишеш?

О. Напоследък пиша за мъртви уелски крале, хеликоптери и богати момчета.

В. Каква е разликата между янг адълт литературата и другите „нормални” младежки романи?

О. Отговорът като че ли идва сам! Ако гледаме филми, не правим в главата си това разграничение – филми за по-зрели хола и други за по-млади. Обичам да давам пример с филми като „Почивният ден на Ферис Бюълър” – с герой тийнейджър, случват му се обичайните „младежки” неща, но никой не се чувства зле, че гледа този филм, независимо на каква възраст е.

 

В. Защо тогава има някакъв особен етикет, лепнат на янг адълт романите?

О. Подозирам, че е свързано с някаква смътна асоциация, която хората правят с книгите от детските раздели в книжарниците.

 

В. Обясни ни детското си желание да бъдеш рали състезател?

О. Обичам бързината, скоростта. Няма нищо изненадващо, че има коли и бързи неща в живота ми. Редакторът ми все ми казва: „Не можеш ли да отрежеш колите от книгите си, Маги?” Не мога. Винаги ще има коли.

 

В. Имаш десет минути да разкажеш най-вълнуващата история, която може да си представиш. Ако се провалиш, отиваш в затвора. И аз с теб... Каква е историята?

О. Обикновено в такива случаи се намирам в училище пред легион от гневни тринайсетгодишни британски ученици и наистина ще умра, ако не им разкажа интересна история в следващите десет минути. И това е историята, която завършва с това как свиря на българска гайда за първи път в живота си по време на турнето ми из Европа.

 

В. Може ли по-подробно?

О. Искаш да ти разкажа за българската гайда? Това ли ме молиш?

 

В. Остават ти осем минути.

О. Когато бях в гимназията, започнах да свиря на шотландска гайда и то доста сериозно. След години се озовах в България, на турне за представянето на трилогията ми „Тръпка”, „Копнеж” и „Завинаги”. Българските ми издатели (ИК „Кръгозор”) някак си бяха открили, че свиря на гайда. Трябва да наблегна на факта, че българската гайда не прилича на шотландската. Тя прилича на наскоро починала и одрана коза, в чиято кожа са забучени дървени пръчки. Нямах никаква представа какво да правя с нея и как да свиря на нея, затова я пъхнах под мишница, надух и натиснах нещо и от нея започнаха да се издават ужасни звуци – сякаш козата жално се оплакваше от света на мъртвите. Но моите домакини ръкопляскаха въодушевено: „Много добре, Маги!” После дойдоха и други музиканти, свирещи на български гайди, и започнахме заедно да свирим.

 

В. Променила си името си, когато си била на 16 години. Защо?

О. Когато бях малка, бях едно от онези хлапета, които постоянно се обличаха в черно. И когато ме питаха защо, отговарях неща като „Ами, оплаквам смъртта на съвременното общество”. Не бях бунтовничка. Тогава фамилното ми име бе Хъмел, а първото Хайди. Чуйте само как звучи Хайди Хъмел. Невероятно, нали? Спомням си как веднъж отидох на очен лекар и жената там каза: „Хайди Хъмел! Какво страхотно име, като на състезателка по фигурно пързаляне.” След като излязох от кабинета, се върнах в колата при майка ми и казах: „Мамо, ще си сменя името”. И го направих.

В. А майка ти какво каза?

О. Оказа се, че съм била кръстена на името на една от бившите приятелки на баща ми, така че беше доволна.

 

В. Кръстила си своето „Камаро” от 1973 г. Локи.

О. Точно така. И страшно ми харесва.

 

В. Това, че си нарекла колата си на скандинавски бог, променящ формата си, помага ли да избягваш пътните проверки?

О. Възможно е. Но гледам да не изкушавам много боговете.

 

В. Кога за последно кара наистина бързо?

О. Вероятно след завършването на последната глава от книгата. Мисля най-добре, когато шофирам с над сто километра в час. За щастие ограниченията за скоростта съвпадат с моята върхова мисловна форма.

 

В. Пътуваш за турнетата си из страната с кола. Как да познаем, че си ти, ако се засечем на магистралата?

 

О. Вероятно по ужасеното изражение на издателя ми, седящ на предната седалка до мен.

 

В. Защо хората харесват толкова много митологичните елементи в книгите ти?

О. Литературата е край нас от много отдавна – можеш да се върнеш назад във времето, да разказваш истории не само за всекидневния ни живот, да вплиташ магии и митове в тях, макар да знаеш, че тези неща не са истина. Мисля, че едно от най-прекрасните неща в митовете е, че те правят проблемите ни универсални. Помня колко шокирана бях, че „Тръпка” се продаде в 38 страни, защото за мен това бе много лична история. Моя история. Когато започнах да пиша „Тръпка”, не си падах много по върколаци и вампири. Смятах, че тези създания са измислени, за да говорим за нещо, което ни плаши като култура. Върколаците са тези, в които ние можем да се изгубим, да се предадем на животинската си страна – а това е доста плашещо, ако живееш във викторианската епоха например. Днес обаче не мисля, че имаме проблем с това да се предадем на животинската си страна. Има толкова реклами и слогани, които ти повтарят: „Приеми се! Приеми своя вътрешен дух, звяра в себе си!” и т.н. Така че в началото митът за върколака ми се струваше безсмислен. Тогава започнах да посещавам гимназии като писател и се срещнах с всички онези деца, които са били страхотни, интересни, готини в основното училище и после се озовават в гимназията и отчаяно искат да намерят мястото си там. Готови са да загубят дори индивидуалността си, но да бъдат приети от останалите, да не изпъкват. И това наистина ме впечатли. Затова започнах да пиша тази книга, в която да си върколак бе метафора за това как губим идентичността си, най-хубавите, най-ярките черти от себе си заради другите.

 

В. Вярно или грешно: писането е забавно.

О. Тук няма верен или грешен отговор. Когато имаш вдъхновение и яхнеш вълната, е най-хубавото нещо на света. Но когато не знаеш какво правиш, е най-ужасната работа.

 

В. Какво правиш, когато писането е такова – най-ужасната работа на света?

О. Качвам се на колата и карам със сто километра в час. И повече.

 

В. Трудно ми е да повярвам, че караш само със сто километра в час.

О. Съпругът ми е бивше ченге. Трябва да отговарям така.

 

Източник: Thedailybeast.com

Търси
ИК Кръгозор

1124 София,
"Светослав Тертер" 2, ап.4
тел.:(02) 944 53 80
тел.:(02) 944 75 60
office@kragozor.com

Член на Асоциация Българска книга

 

 

Новини
Съвети на YouTube звездата Шейн Доусън към бъдещи влогъри
Юлия Спиридонова е най-четеният детски автор за 2016 г.
Гавриел Савит: Войната е перфектният фон за нова приказка
Още новини тук
Бестселър  - Бестселър
Откъс от книга  - Откъс от книга
Очаква се допечатка  - Очаква се допечатка
Не се очаква допечатка  - Не се очаква допечатка
Bookmark and Share

Studio ITTI
Web Based Solutions
©2006 Издателска къща "Кръгозор". Всички права запазени.