„Някога не беше така. След петдесет човек започваше да се приготвя за пенсиониране – да работи по-малко, да забавя крачката, да отделя повече време на хобитата и приятелите си, които също като теб възприемат по-спокойно съществуване. Накратко, не се очакваше от хората в предпенсионна възраст да правят кой знае какво, освен да си стареят, да дебелеят и да посещават лекаря и тоалетната по-честичко. От тях не се очакваше да спортуват, да се впускат в нови бизнес начинания, да се местят в нов щат, да правят неангажиращ секс с непознати, да ги арестуват или да започват всичко отначало, но вече с една десета от ресурсите си и в повечето случаи да се връщат на същото социално и икономическо ниво, от което са се опитвали да се измъкнат през трийсетте и четиресетте си години.

Но днес именно такъв е животът на много жени над петдесет и шейсет. “

Ако сте от поколението, което сега гравитира около своите петдесет и шейсет години, знаете какво всъщност направи сериалът „Сексът и градът“. Казано накратко, наред с това, че превърна сексуалността на жените в обществена тема за разговор и я извади от света на срамливите домакински споделяния, той на практика истински еманципира женската част от човечеството. Кари, Саманта, Шарлот и Миранда обобщиха образа на съвременната самостоятелна, независима и спокойна със себе си жена в своите трийсет и четиресет, която търси мъжката компания не за да си „уреди живота“, а за да е щастлива. И е в състояние без никакви притеснения да я смени, ако това щастие се окаже илюзорно или недостатъчно. Затова и всяка една от нас – момичетата, които пораснаха с модела на четирите мацки от „Сексът и градът“ – беше по малко и амбициозната, но романтична Кари, и свободолюбивата и сексапилна Саманта, и кротката целеустремена Шарлот, и артистичната Миранда. Пораствахме с техните нюйоркски шик места, припадахме си по тоалетите им, пресъздавахме женското им приятелство в своите си кръгове и заговорихме свободно и със самочувствие за секс, мъже, вагини и оргазми.

През 2004 г. сериалът свърши. Любимата четворка за последно се появи в два игрални филма, с което шармантно сложи край на публичното си присъствие. Някъде там Саманта стана на петдесет и като че ли с този факт сексът се оттегли от града. Поне за тези американски момичета, благодарение на които станахме жените, които сме днес. И до появяването на тази книга с многозначителното заглавие „Има ли все още секс в града“ изглеждаше, като че вече не ни остава нищо друго, освен да свием перки и кротко да се подготвяме да бъдем… баби.

Кандис Бушнел, авторката на романа „Сексът и градът“, по който е направен митичният сериал, обаче не е съгласна. И слава богу! Защото новата й книга „Има ли все още секс в града“ е точно това, от което ние, милионите пораснали градски модерни момичета, имахме нужда. Пък и отвсякъде си плаче за нов сериал…

Първото, което трябва да знаете за този роман, който се чете на един дъх и няколко мартинита, е, че той не е продължение на историите на Кари, Саманта, Шарлот и Миранда. Сега на сцената са животите на други момичета, които този път трябва да се справят с баналностите на своите петдесет – неуспели бракове, скапани връзки, времето след порасналите деца, осъществените или съсипани кариери, новото начало. И намирането на смисъл в една възраст, в която си напълно женствена и секси, обаче или обществото отказва да ти го признае, или… ти някак не си особено убедена. Както казва самата Кандис някъде из страниците на книгата си В историите, които жените си разказват помежду си, главната героиня винаги има някое специално умение или неоткрита „дарба“, която ѝ позволява да печели пари, да се грижи за себе си и за децата и да запази достойнството си. В истинския живот обаче нещата невинаги се развиват така.

Вярно е, че не се развиват. Свидетелствам като една жена отскоро на петдесет. Повярвайте ми, разликата между 49 и 50 е огромна и тя не е толкова в собствената ви глава, колкото в обществената. Според нея прехвърлиш ли клетата петица, в биологията и в живота ти рязко изчезват няколко насъщни неща – сексуалното желание, вагиналната влажност и възможността да срещнеш мъж, с когото да ти е хубаво във и извън леглото. Не дори онзи „на мечтите“, а просто мъж, дето да те радва.

Истината обаче е съвсем друга и в историите на приятелките на Кандис Бушнел ще я видите. Сексуалното желание си е налице, при това освободено от предишната суетност. Срещу вагиналната сухота (ако точно това приемаш за свой основен проблем) има лечение „Мона Лиза“, което е нещо като женски вариант на мъжката виагра и прави вагината ти еластична и разтеглива като обет за вярност. А възможността да срещнеш интересен мъж си е там, стига да си окей с новите типажи, които рязко нахлуват в живота ти – младите мъже, тип „кутрета“, застаряващите изоставени красавци, принципно предпочитащи „нещо до четиресет“, което с предпоследната си отделена яйцеклетка да им роди дете, мирясалите някогашни „свалячи“, старите поддържани ергени, призраците от миналото… Само че в крайна сметка на теб вече изобщо не ти е толкова важно да се идентифицираш като успяла непременно през очите на мъж. Защото дали си успяла, или не, дори вече не ти е толкова важно. Точно сега и точно на тези години знаеш, че единственото, което си струва, е всеки ден от живота да се забавляваш. Не защото си остаряла, а защото моментът, в който наистина ще се окажеш в не особено благодатна за забавления възрастова категория, е по-близо. „От всички малки и големи недостатъци на остаряването най-лошият е, когато откриеш, че си прекрачил границата от това да искаш връзка с всичките ѝ последици към това да се примириш с по-малкия ѝ браткомпанията. “, казва Кандис Бушнел и е адски права. В този период от живота ти връзката не е за да си уредиш живота, а за да го подобриш. Нещо като йога, пилатес или ежедневния крос в парка – те няма да променят нито възрастта ти, нито начина ти на мислене, но ще направят ежедневието ти далеч по-приятно за живеене. И може би тази връзка ще те освободи от онези дрипави мисли, които те нападат след петдесетте – ужасът, че може и да си се провалила, че няма да се намери вече кой да те обича, че оттук нататък си сама и бъдещето ти е обречено на еднообразие. Страхът, че никой не е загрижен за теб и всичко идващо е обречено на старческа тъга.

Спокойно, изобщо не е така! И не защото с подобни кризи на възрастта можеш да се справиш само с помощта на мъж. А защото точно това е времето да осъзнаеш, че такава, каквато си, си абсолютно достатъчна. Че това, което носиш, е всичко, което е нужно. Това, което си направила, е максимумът, който може да бъде направен. И това, което ти предстои, е наградата, която заслужено трябва да си подариш.

Въпреки че се чете леко, „Има ли все още секс в града“ не е нито розово романче, нито насилствен манифест на градски мацки в критическата. Истината е, че докато четеш тази книга, ти става и малко тъжно. Не толкова за времето на високите токчета, партитата и пичовете, които сваляш с едно въртене на кичур коса над цветен коктейл, колкото за обществената реалност, с която си принудена да се справяш вече като жена в „друга категория“. За размазаното лице на обществото, което гледа на теб като на изпята песен. И се опитва тихомълком да те паркира в люлеещ се стол с одеало на колената, откъдето просто да наблюдаваш как по-младите от теб живеят. Сякаш животът се самолимитира и с плюене в пазвата полека се оттегля от жените след техните петдесет…

Един ден преди трийсетина години майка ми се върна от работа и първото, което ми разказа още докато сваляше палтото си, беше следната случка. Вървяла към спирката на автобуса след натоварения си работен ден, а някакви млади мъже почнали да свиркат зад гърба й и да подвикват „ей, мацееее“. Мама, тогава на около петдесет и две-три, закачливо и с усмивка се обърнала, за да отвърне мимоходом на флирта. „Оу, извинете!“, сепнали се младите мъже и сконфузено млъкнали… Майка ми разказваше тази история през смях. Ама онзи смях, дето крие огорчение. Току-що обществото й беше зашлевило най-обидния шамар – този, дето ти лепва на бузата печат „бита карта“. А не беше честно! Защото майки ми не само изглеждаше супер, но и в следващите години направи още сума чудеса. Зад тях обаче стоеше най-безотказната подкрепа – тази на нейните приятелки. „Има ли все още секс в града“ е тяхната истинска история.

Затова и смятам да я подаря на всяка една от моите незаменими, несъвършени, малко уплашени, но много силни, красиви и любими приятелки. Понеже, каквото и да се случи, те са зад гърба ми. Винаги от моя отбор – с чифт боксови ръкавици, с които да нокаутират депресиите ми,  с гилза червено червило за воюване и празнуване, и рамена, на които да се опра, когато някой все още мисли, че на моите петдесет не мога, не знам и не трябва.