Докато четеш някой роман, понякога има странни съвпадения със случки от твоя живот в същия момент. Срещата ми с „Рецепта за перфектна съпруга“ на Карма Браун ми предложи няколко такива.

Преди всичко обаче да си кажа, че като феминистка за малко да пропусна да прочета тази особено полезна книга само заради подвеждащото й заглавие. Каква рецепта за перфектна съпруга, моля ви се, на жена, която смята, че в брака ролите са равни и ако някой ще се стреми към какъвто и да е перфекционизъм изобщо, то това трябва да са и двамата?!

Подведох се и от още нещо – симпатичната ретро корица, на която миловидна, съвършена женичка от петдесетте години на миналия век усмихнато поднася парче домашно приготвена (нямам съмнение за това) торта. „Боже, викам си, наистина ли все още някой чете съвети как да слугува на друг?!“ и аха да подмина нататък, когато забелязах друг детайл от оформлението на корицата – малкия птичи кафез в средата. И силуетът на отчаяна, може би разплакана, коленичила жена вътре в него.

Така отворих „Рецепта за перфектна съпруга“. И започнах да чета.

Сега за съвпаденията. Първо, действието в тази история е двойно и се развива в две епохи – през петдесетте години на миналия век, и през 2018 година. Общото между тях обаче е една къща. Дом, който две непознати една за друга жени, разделени помежду си от близо седемдесет години, обитават като млади съпруги. За Нели от средата на миналия век къщата е нов дом, разчистена сцена, на която трябва да се разиграе съвършеният й за пред другите семеен живот. Алис от нашето време се нанася между стените й, когато животът на предишните обитатели отдавна е приключил, но къщата все още пази сенките на спомените им. И ето ви го съвпадението – от близо година, макар и не като млада съпруга, живея в стара къща. „Родена“ е през 1801 година и оттогава до днес в нея винаги е имало живот. Странно е чувството да си част от обиталище, приемало в себе си историите и чувствата на други хора, които не познаваш. Или по-точно опознаваш полека чрез малките бъбриви детайли в твоя нов дом, който някога е бил техен…

В моята къща обаче не открих нищо, което да ме преведе през времето така, че да ме свърже директно с някого. Единственото що-годе лично присъствие усетих само в една допълнително изградена стена, която съборихме. Оказа се, че вместо с тухли, тъничкият й дървен скелет е натъпкан с вестници от трийсетте години. На един от тях, в ъгъла му все още се мъдреше изписан с молив списък с неща за правене. Едно от тях беше „да купя сапун от пазара заради охлювите, които изядоха босилека“. Е, на страниците на романа на Карма Браун има и подобни бележки. Всъщност всяка една от главите, които те пренасят ту в онова време, ту днес, започва с цитат от класически за началото и средата на миналия век книги със съвети как да бъдеш съвършената съпруга, домакиня и щастливо и успешно задомена жена. Толкова са непоклатими в убеждението си, че мисията на жената е единствено в това да обслужва мъжа, дома и децата си, че без да искаш, се ококорваш, като ги прочетеш.

Тук идва и второто съвпадение за мен като читател. И в двата паралелни сюжета става дума за осъзнаването на две жени като хора, като човешки същества, които имат правото да бъдат щастливи със своите избори. Избори, които обаче невинаги могат да направят, защото обществото, „възпитанието“ или съпрузите им не им го позволяват. И още по-лошо – налагат върху тях своите избори и своята идея за смисъла на живота им. Като на жена от този век, като на дете, родено в твърде либерално семейство, но в балканска среда, чийто манталитет не се е оттласнал от патриархата, на мен също ми се е налагало да правя компромиси с личните си избори. И така, въпреки способността си да се справям сама с живота си, а и да направлявам този на децата си успешно, в крайна сметка трябваше да се съобразявам с нечии чужди планове и идеи за мен самата. Просто защото съм от женски пол. Полът, априори определен за недостатъчно силен, недостатъчно можещ и недостатъчно ценен. Слугуващият пол. Съобразяващият се пол. Послушният пол.

Дадох си сметка, че всъщност и аз като Алис от 2018 година съм била поставяна пред решения, които някой друг е взел преди мен и дори не е имал съмнение, че мога да не приема. И още по-страшно – че и аз като Нели от петдесетте съм допускала цената на моето обществено безмълвие и имитация на щастие да е насилието…

Тук спирам да ви разказвам за съвпаденията, защото съм убедена, че в този роман вие ще намерите своите. И в това едновременно живеене на героините от страниците на книгата и на тези, които в момента я четат, всъщност е достойнството на „Рецепта за перфектна съпруга“. Разказът е толкова жив и описателен, че неусетно ставаш почти реална част от двата уж така различни свята на Нели и на Алис. Дори някак се пристрастяваш към ежедневието им, опознаваш къщата им в детайли, заживяваш с малките им победи, със съмненията им, с лутането между това, което искаш да бъдеш като човешко същество, и това, което обществото ти налага като жена. Съпоставянето със собствения ти живот започва да се случва неусетно. Разпознаваш се в този епизод, в ей онзи семеен скандал, в признанието пред приятелка, в спестяването на истината пред майка ти, в самотните часове, които трябва да посветиш на домакинството, но не и на себе си. Осъзнаваш колко и ти често си част от нечии други стратегии, в които нямаш право на глас. Става ти пределно ясно и още нещо – че бунтът срещу това е твоя задача. Защото най-големият и опасен предразсъдък е онзи, който си позволила да приемеш за свое собствено убеждение. Ако не го разпознаеш като основен източник на нещастието и неудовлетвореността, които те измъчват, рискуваш да останеш заключена между готварските рецепти, поддържането на градината и семейните съвети от типа „Бъдете добър слушател. Оставете го да споделя тревогите си. В сравнение с неговите, вашите ще изглеждат съвсем дребни и невинни.”, Едуард Подолски, „Сексът в брачния живот днес“ (1947)…

Няма да ви разказвам как Нели от петдесетте години и Алис от нашето време понасят върху плещите си отговорността за собственото си човешко щастие. Оставям това удоволствие изцяло на вас, защото съм сигурна, че тази история няма да ви остави нито да скучаете, нито да останете безразлични. Единственото, за което истински съжалявам, е, че вероятно много малко мъже ще я прочетат. Защото, каквото и да си говорим, днес, в уж модерното време на двайсет и първи век, все още светът на жените с неговите чувства, възприятия и мечти не е интересен за мъжете. А на литературата, разказваща за него, се гледа като на „домашна“, „лековата“, „плажна“, „ваканционна“ и изобщо всичко неглижиращо стойността й. Което на свой ред пък доказва, че необходимостта от такива текстове и днес остава крещяща. Най-малкото, за да не забравяме, че всички – и мъжете, и жените – сме просто човеци, които имат право на щастие.

Да споделя и още нещо. Авторката Карма Браун също по нещо много прилича на мен самата. Журналистка, работохолик, почти на моята възраст, майка на дъщеря. Прописала книги тогава, когато физически вече е имала някакво свободно време да го прави. За разлика от нея, аз нямам световен успех и утвърдено име на автор на бестселъри, но не това е важното. Важното е, че независимо че тя е в Канада, а аз – в България, световете ни ужасно си приличат. С предразсъдъците и битките, които трябва да водим, за да живеем така, както искаме, въпреки тях.

Накрая, преди да ви оставя да влезете в световете на Нали, Алис и всичко около тях, нека призная нещо. „Рецепта за перфектна съпруга“ не е толкова роман с литературна стойност, колкото със социална такава. На моменти езикът му може и да ви се стори една идея дидактичен, а посланията – твърде експонирани, като че има някакво съмнение, че могат да не бъдат уловени и разбрани правилно от читателя. В него няма да усетите самоироничния, градско-гъзарски стил на поведение и изразяване на момичетата от „Сексът и градът“ например. Истинската стойност на книгата обаче е именно в това съ-преживяване, в това съ-поставяне и съ-чувствие, които изпитваш, докато четейки, живееш между страниците й. Благодарение на това естествено имплантиране на твоя собствен живот в ежедневието на Нели от средата на миналия век и на Алис от твоето време всъщност се изправяш пред най-важния въпрос, на който трябва да дадеш отговор – Коя съм аз.

Коя съм аз, Мария от 2020 година, ще запазя за себе си. Може би някой ден някоя друга жена от идващото недалечно бъдеще, ще ме преоткрие през стените и духа на къщата, която днес е мой, а утре ще е неин дом. И благодарение на тази наша хипотетична среща и тя на свой ред ще разбере коя е всъщност.