Всеки край е начало на нещо ново. От времето, когато написах тази книга, изминаха цели две години. В друг контекст сигур­но щях да кажа „само“ две години, но в живота на един футболист и спортист това е адски много време. Особено на моите години. На прага на 35-те времето наистина натежава.

Преди две години, докато размишлявах какво би могло да се случи в бъдеще, в главата ми се въртяха безброй сценарии. Жела­нието ми е да приключа с кариерата си в „големия футбол“, както разговорно го наричаме, тъкмо в „Реал“ (Мадрид). Когато подписах договор до 2021 година, който клубът ми предложи след световно­то първенство, направих най-важната крачка към изпълнението на тази цел. От опит знаех, че в „Реал“ рядко се случва да продължат договор на играч на моята възраст (тогава бях на 33) с повече от го­дина. Затова приех като огромно признание факта, че клубът е готов да удължи договора до 2020-а с още един сезон. И не защото този нов контракт включва клаузи, съобразени със статута ми на най-до­бър футболист в света за 2018-а, а тъкмо защото това не е нещо оби­чайно за „Реал“ през последните десетилетия. По този начин клубът ми засвидетелства голямо уважение. Макар в света на футбола да не е много удачно да прогнозираш какво може да се случи в рамките на една година, пък камо ли на две и повече, лично аз съм сигурен, че ще приключа кариерата си във футболния елит тъкмо в „Реал“ (Мадрид). Никой не може да каже какво ще стане през лятото на 2021 година, а и аз нямам магическо кълбо, с което да предскажа в каква посока ще поеме професионалният и житейският ми път. Онова, в което съм сигурен обаче, е, че ще изпълня договора си до края. После ще видим как ще се стекат нещата. Изминалите две години затвърдиха онова, което вече отдав­на бях осъзнал: нещата във футбола понякога са доста измамни. След като в края на месец май 2018-а в Киев за трети пореден път извоювахме трофея на Шампионската лига, и през ум не ми мина­ваше, че страхотният ни отбор ще претърпи толкова големи про­мени, и то така скоро. Неочаквано ни напусна треньорът Зидан. Замина си и Кристиано Роналдо. Без тях блестящият ни тим вече не бе същият. Но вярвах, че изключително качественият екип на „Реал“ ще продължи по пътя на успеха и с новия треньор – Юлен Лопетеги.

За съжаление, не стана така. Преживяхме провал, за кое­то първи трябваше да плати треньорът. Винаги ми е жал, когато сменят треньорите. Все пак, поне за миг трябва да се поставим на тяхно място. Да застанеш начело на „Реал“ (Мадрид), е сбъдната мечта. И тъкмо осъзнаеш, че това е реалност, тежестта на тради­ционно максималните амбиции на клуба започват да те притискат. Ако не постигаш добри резултати, просто те заличават. Лопетеги работеше добре. Но след като през октомври се нанизаха три по­ражения, от които третото в Ел Класико, че и с 5:1, беше ясно, че трябва да си върви. На негово място дойде Сантяго Солари, още един бивш играч на „Реал“. Нещата леко потръгнаха. Резултатите бяха добри, изгледите – обещаващи, но само до март 2019-а, ко­гато, за съжаление, отпаднахме от всички надпревари. В първен­ството бяхме трети, и то доста далеч от лидера „Барселона“. Голе­мият наш съперник ни отстрани и от Купата на краля, а амбициите ни да спасим сезона с участието си в Шампионската лига бяха раз­бити от „Аякс“ в осминафиналите.

Знаех, че ни чака голяма мъка. За нас няма нищо по-лошо от това да не се борим за трофей. После се случи още нещо напълно неочаквано. По-малко от година след напускането си Зинедин Зи­дан се завърна на треньорската скамейка. Целият отбор бе смаян от резкия обрат, но това върна надеждата в съблекалните. Послед­ваха и добри резултати, но с течение на времето формата ни спад­на и така показахме, че очевидно ще приключим сезон 2018/19 така, както го бяхме започнали – слабо. След годината на най-голя­мо щастие в кариерата ми, последва един неуспешен сезон. Приех го зле, макар, честно казано, това да е съвсем логично и във футбо­ла, и в живота. След слънцето идва дъжд, а после отново слънце, и пак дъжд…

През лятото на 2019-а най-сетне си позволих дълга почивка. Имах адска нужда от това, защото се чувствах напълно изчерпан след миналогодишните емоции. Дойде време да си платя за уси­лията, стреса и вълненията от уникалната трета последователна шампионска титла, фантастичното световно първенство с нацио­налния, многобройните признания и амбицията отново да се до­кажеш на най-високо ниво.

През онова лято имах доста предложения. Но за мен „Реал“ винаги е бил първото и най-добро решение. Същевременно в ме­диите непрекъснато се прокрадваха предположения за привлича­нето на нови футболисти и заради възрастта ми бях един от пър­вите, които рискуваха да изгубят досегашния си статут. Никога не съм се притеснявал от конкуренцията. Тя винаги ме е карала да бъда по-добър. Най-важното беше да съм здрав и готов, когато треньорът реши да ми даде шанс. Знаех, че отново ще докажа ка­чествата си. Докато бях на почивка, се чух със Зидан по телефона. Заяви ми категорично, че и в бъдеще максимално ще разчита на мен, което ми вдъхна сили. През новия сезон изиграхме блестя­щи мачове, но не се мина и без провали. До март, като изключим Купата на краля, „Реал“ беше в надпреварата за първенец на Испа­ния и на Европа. Тогава никой не предполагаше какво ни чака. Не само във футбола, но и в живота. Истински кошмар.

Всички бяхме чули за епидемията в Китай и за новия вирус, но честно казано, в началото не му отдадохме нужното значение. Не за първи път се появяваше някакъв вирус, затова и никой не из­падна в паника, още повече, че досега подобни епидемии не пред­ставляваха глобален риск. Когато заради Суперкупата на Испания заминахме за Саудитска Арабия, се носеше слух, че някои от игра­чите няма да тръгнат, защото имали грипни симптоми. Тогава се заинтересувах повече за коронавируса. Но не задълбах особено. Още не схващахме за какво иде реч, а и за съжаление, не знаехме до какво ще ни доведе. В Джеда победихме „Валенсия“ и „Атле­тико“ (Мадрид) и спечелихме Суперкупата. Това бе 16-ят ми тро­фей с „Реал“ и наистина бях щастлив, защото изиграхме отлични мачове, а и отбелязах стотния си гол. Срещу „Валенсия“ се разпи­сах за 3:0 (краен резултат 3:1) и това бе едно от най-красивите ми попадения – пас в наказателното поле, десен фалцов удар покрай защитника и топката се забива в далечния долен ъгъл. Поантата на прекрасен мач и победа!

Два месеца по-късно – направо не е за вярване! – научихме, че всичко спира: испанското първенство, мачовете за Шампион­ската лига, а после и Европейското 2020! COVID-19 брутално на­падна Европа и напълно промени живота, с който бяхме свикнали. Всекидневието ни, свободата на движение, общуването, всичко в миг замря. Спомням си добре, като ни казаха, че трябва да си оста­нем вкъщи и да не излизаме. Струваше ми се нереално. Да стоиш у дома, да не общуваш с хората и напълно да изоставиш футбола… Това наистина ли е възможно, или просто сънувам ужасен сън? За съжаление, за съжаление (колко пъти ще повторя това!?), такава бе реалността. Изведнъж сякаш някой натисна някакво копче и светът спря. Невероятно усещане, футболът да спре в разгара на сезона навсякъде. Няма мачове, няма дори тренировки, срещи със съотборниците, затворен си между своите четири стени и чакаш по-добри дни.

Като оставим настрана невероятната ситуация във футбола, делниците много бързо станаха неизмеримо по-брутални заради първоначалното безпокойство и страховете за семейството и за­ради неизвестността към която ни води пандемията. Коронави­русът се разпространи навсякъде, но след Италия тъкмо Испания стана новото огнище. Последствията бяха страшни.

Пандемията, поне това, което преживях аз, а от прочетеното във вестниците, виждам, че и много други, беше преломен момент в нашето време. Не само защото светът буквално спря за няколко месеца, което нанесе на всички огромни щети, но и затрудни жи­вота и усложни бъдещето ни. Това е исторически момент, в който сякаш някой всесилен господар реши, че трябва да стопираме във всяко едно отношение. Всички. И да преосмислим поведението си, да проумеем колко злини причиняваме на природата и на себе си, да променим отношенията и разбиранията си. Всеки сам за себе си, в своето семейство и обкръжение, в професията си, в оп­ределянето на ценностите, с които живее.

Ако пандемията не се бе случила, щяхме ли изобщо да имаме шанс за рестарт? Кой и как щеше да намери време за размисъл, когато животът в началото на третото хилядолетие се движи със скоростта на Формула 1?

Не си спомням дали през целия ми живот могат да ми се съ­берат два месеца у дома. Май това беше за първи път. Прекарах ги с Ваня и децата и знам, че използвахме времето по възможно най-добрия начин. Страхувах се карантината да не бъде дълга и монотонна, но за моя изненада дните минаваха бързо. От ранна сутрин имахме безброй задачи с Ивано и Ема и онлайн обуче­нието, после заедно пишехме домашните. Неотлъчно с нас беше и най-малката ни дъщеричка Софи, като се редуваха забавления и грижи, каквито изисква всяко дете на две и половина години. Бяхме много задружни, готвехме заедно, разговаряхме, играехме на различни игри. Мога да се похваля, че се научих да правя пала­чинки и децата ги ядяха с кеф. Често провеждах видеоразговори със семейството ми в Хърватия и с приятели.

За съжаление, ос­вен пандемията, моята Хърватия, по-точно столицата Загреб, бе разлюляна и от силно земетресение! Но хората реагираха храбро и веднага се захванаха да решават новите проблеми. В момент, когато трябваше да си стоят вкъщи, за да се предпазят от виру­са, много загребски семейства останаха без покрив над главата. Винаги, сблъска ли се с трудности и проблеми, моята родина реа­гира силно и задружно. Да, всички бяха като един. Институции­те осигуриха подслон на онези, които бяха изгубили дома си. И докато Загреб още се тресеше, че и под заплахата на пандемията, хората се втурнаха да си помагат едни на други, организираха се, съдействаха на болниците и навсякъде, където имаше нужда. Спортистите инициираха хуманитарни акции и дариха средства за борба с коронавируса и подпомагане на Загреб. В този труден момент нашите хора се държаха изключително отговорно, като стриктно спазваха мерките, предписани от Националната служба по гражданска отбрана. Лекарите, епидемиолозите, медицински­те сестри и всички служби, действащи на първа линия в борба­та с вируса, работеха всеотдайно за доброто на хората въпреки големия риск. Дисциплината помогна на Хърватия да стане една от страните, които най-добре отвърнаха на предизвикателствата на пандемията. Страшно съм горд със сънародниците ми. И като мисля за всичко това, за солидарността, човечността, съюзяване­то, реда, уважението на институциите и правилата, сякаш виждам модела на борбата с пандемията в целия свят. Едно напомняне, за което вече споменах, че човечеството трябва да се пренастрои, за да продължи напред с повече истински ценности.

Но, да се върнем на футбола. Всеки ден по време на каран­тината правех тренировки по програмата на клуба и на личния ми треньор. Имам привилегията около къщата ми да има голямо пространство, много зеленина и място за упражнения, а у дома – отлично оборудвана стая за фитнес. Работех интензивно и упори­то. Онова, което искрено ме изненада, беше максималната ми мо­тивация, макар да тънехме в неизвестност кога и как животът ни ще се върне в познатото русло. През ум не ми мина има ли смисъл от толкова тренировки, ако например решат да не играем до ес­ента. Напротив. С всеки изминал ден желанието да тренирам и да съм с топката ставаше все по-силно, а и страшно ми липсваше ра­ботата в екип, мачовете, срещите със съотборниците ми. Винаги съм обичал футбола, но сега, на прага на моите 35 години, направо го обожавам. И съм още по-сигурен, че ще играя, докато пламъкът гори у мен и докато краката ме слушат.

В деня, когато написах това, ми се обадиха от клуба. Трени­ровките започваха, в началото – индивидуални, после и отборни.

Футболът се завръща! Това е най-добрият знак, че животът започ­ва да се нормализира. Казват, че ще трябва да живеем с вируса, докато учените не открият ваксина, лекарства. Но сега ще сме по-силни, защото, надявам се, всички ние, си припомнихме ва­жния урок, че природата и животът ни уважават толкова, колкото и ние тях.

Откъс от "Моята игра" - автобиографията на Лука Модрич