ДВЕ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
ДВЕ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
11 януари, 2021 | Блог
Всеки край е начало на нещо ново. От времето, когато написах тази книга, изминаха цели две години. В друг контекст сигурно щях да кажа „само“ две години, но в живота на един футболист и спортист това е адски много време. Особено на моите години. На прага на 35-те времето наистина натежава.
Преди две години, докато размишлявах какво би могло да се случи в бъдеще, в главата ми се въртяха безброй сценарии. Желанието ми е да приключа с кариерата си в „големия футбол“, както разговорно го наричаме, тъкмо в „Реал“ (Мадрид). Когато подписах договор до 2021 година, който клубът ми предложи след световното първенство, направих най-важната крачка към изпълнението на тази цел. От опит знаех, че в „Реал“ рядко се случва да продължат договор на играч на моята възраст (тогава бях на 33) с повече от година. Затова приех като огромно признание факта, че клубът е готов да удължи договора до 2020-а с още един сезон. И не защото този нов контракт включва клаузи, съобразени със статута ми на най-добър футболист в света за 2018-а, а тъкмо защото това не е нещо обичайно за „Реал“ през последните десетилетия. По този начин клубът ми засвидетелства голямо уважение. Макар в света на футбола да не е много удачно да прогнозираш какво може да се случи в рамките на една година, пък камо ли на две и повече, лично аз съм сигурен, че ще приключа кариерата си във футболния елит тъкмо в „Реал“ (Мадрид). Никой не може да каже какво ще стане през лятото на 2021 година, а и аз нямам магическо кълбо, с което да предскажа в каква посока ще поеме професионалният и житейският ми път. Онова, в което съм сигурен обаче, е, че ще изпълня договора си до края. После ще видим как ще се стекат нещата. Изминалите две години затвърдиха онова, което вече отдавна бях осъзнал: нещата във футбола понякога са доста измамни. След като в края на месец май 2018-а в Киев за трети пореден път извоювахме трофея на Шампионската лига, и през ум не ми минаваше, че страхотният ни отбор ще претърпи толкова големи промени, и то така скоро. Неочаквано ни напусна треньорът Зидан. Замина си и Кристиано Роналдо. Без тях блестящият ни тим вече не бе същият. Но вярвах, че изключително качественият екип на „Реал“ ще продължи по пътя на успеха и с новия треньор – Юлен Лопетеги.
За съжаление, не стана така. Преживяхме провал, за което първи трябваше да плати треньорът. Винаги ми е жал, когато сменят треньорите. Все пак, поне за миг трябва да се поставим на тяхно място. Да застанеш начело на „Реал“ (Мадрид), е сбъдната мечта. И тъкмо осъзнаеш, че това е реалност, тежестта на традиционно максималните амбиции на клуба започват да те притискат. Ако не постигаш добри резултати, просто те заличават. Лопетеги работеше добре. Но след като през октомври се нанизаха три поражения, от които третото в Ел Класико, че и с 5:1, беше ясно, че трябва да си върви. На негово място дойде Сантяго Солари, още един бивш играч на „Реал“. Нещата леко потръгнаха. Резултатите бяха добри, изгледите – обещаващи, но само до март 2019-а, когато, за съжаление, отпаднахме от всички надпревари. В първенството бяхме трети, и то доста далеч от лидера „Барселона“. Големият наш съперник ни отстрани и от Купата на краля, а амбициите ни да спасим сезона с участието си в Шампионската лига бяха разбити от „Аякс“ в осминафиналите.
Знаех, че ни чака голяма мъка. За нас няма нищо по-лошо от това да не се борим за трофей. После се случи още нещо напълно неочаквано. По-малко от година след напускането си Зинедин Зидан се завърна на треньорската скамейка. Целият отбор бе смаян от резкия обрат, но това върна надеждата в съблекалните. Последваха и добри резултати, но с течение на времето формата ни спадна и така показахме, че очевидно ще приключим сезон 2018/19 така, както го бяхме започнали – слабо. След годината на най-голямо щастие в кариерата ми, последва един неуспешен сезон. Приех го зле, макар, честно казано, това да е съвсем логично и във футбола, и в живота. След слънцето идва дъжд, а после отново слънце, и пак дъжд…
През лятото на 2019-а най-сетне си позволих дълга почивка. Имах адска нужда от това, защото се чувствах напълно изчерпан след миналогодишните емоции. Дойде време да си платя за усилията, стреса и вълненията от уникалната трета последователна шампионска титла, фантастичното световно първенство с националния, многобройните признания и амбицията отново да се докажеш на най-високо ниво.
През онова лято имах доста предложения. Но за мен „Реал“ винаги е бил първото и най-добро решение. Същевременно в медиите непрекъснато се прокрадваха предположения за привличането на нови футболисти и заради възрастта ми бях един от първите, които рискуваха да изгубят досегашния си статут. Никога не съм се притеснявал от конкуренцията. Тя винаги ме е карала да бъда по-добър. Най-важното беше да съм здрав и готов, когато треньорът реши да ми даде шанс. Знаех, че отново ще докажа качествата си. Докато бях на почивка, се чух със Зидан по телефона. Заяви ми категорично, че и в бъдеще максимално ще разчита на мен, което ми вдъхна сили. През новия сезон изиграхме блестящи мачове, но не се мина и без провали. До март, като изключим Купата на краля, „Реал“ беше в надпреварата за първенец на Испания и на Европа. Тогава никой не предполагаше какво ни чака. Не само във футбола, но и в живота. Истински кошмар.
Всички бяхме чули за епидемията в Китай и за новия вирус, но честно казано, в началото не му отдадохме нужното значение. Не за първи път се появяваше някакъв вирус, затова и никой не изпадна в паника, още повече, че досега подобни епидемии не представляваха глобален риск. Когато заради Суперкупата на Испания заминахме за Саудитска Арабия, се носеше слух, че някои от играчите няма да тръгнат, защото имали грипни симптоми. Тогава се заинтересувах повече за коронавируса. Но не задълбах особено. Още не схващахме за какво иде реч, а и за съжаление, не знаехме до какво ще ни доведе. В Джеда победихме „Валенсия“ и „Атлетико“ (Мадрид) и спечелихме Суперкупата. Това бе 16-ят ми трофей с „Реал“ и наистина бях щастлив, защото изиграхме отлични мачове, а и отбелязах стотния си гол. Срещу „Валенсия“ се разписах за 3:0 (краен резултат 3:1) и това бе едно от най-красивите ми попадения – пас в наказателното поле, десен фалцов удар покрай защитника и топката се забива в далечния долен ъгъл. Поантата на прекрасен мач и победа!
Два месеца по-късно – направо не е за вярване! – научихме, че всичко спира: испанското първенство, мачовете за Шампионската лига, а после и Европейското 2020! COVID-19 брутално нападна Европа и напълно промени живота, с който бяхме свикнали. Всекидневието ни, свободата на движение, общуването, всичко в миг замря. Спомням си добре, като ни казаха, че трябва да си останем вкъщи и да не излизаме. Струваше ми се нереално. Да стоиш у дома, да не общуваш с хората и напълно да изоставиш футбола… Това наистина ли е възможно, или просто сънувам ужасен сън? За съжаление, за съжаление (колко пъти ще повторя това!?), такава бе реалността. Изведнъж сякаш някой натисна някакво копче и светът спря. Невероятно усещане, футболът да спре в разгара на сезона навсякъде. Няма мачове, няма дори тренировки, срещи със съотборниците, затворен си между своите четири стени и чакаш по-добри дни.
Като оставим настрана невероятната ситуация във футбола, делниците много бързо станаха неизмеримо по-брутални заради първоначалното безпокойство и страховете за семейството и заради неизвестността към която ни води пандемията. Коронавирусът се разпространи навсякъде, но след Италия тъкмо Испания стана новото огнище. Последствията бяха страшни.
Пандемията, поне това, което преживях аз, а от прочетеното във вестниците, виждам, че и много други, беше преломен момент в нашето време. Не само защото светът буквално спря за няколко месеца, което нанесе на всички огромни щети, но и затрудни живота и усложни бъдещето ни. Това е исторически момент, в който сякаш някой всесилен господар реши, че трябва да стопираме във всяко едно отношение. Всички. И да преосмислим поведението си, да проумеем колко злини причиняваме на природата и на себе си, да променим отношенията и разбиранията си. Всеки сам за себе си, в своето семейство и обкръжение, в професията си, в определянето на ценностите, с които живее.
Ако пандемията не се бе случила, щяхме ли изобщо да имаме шанс за рестарт? Кой и как щеше да намери време за размисъл, когато животът в началото на третото хилядолетие се движи със скоростта на Формула 1?
Не си спомням дали през целия ми живот могат да ми се съберат два месеца у дома. Май това беше за първи път. Прекарах ги с Ваня и децата и знам, че използвахме времето по възможно най-добрия начин. Страхувах се карантината да не бъде дълга и монотонна, но за моя изненада дните минаваха бързо. От ранна сутрин имахме безброй задачи с Ивано и Ема и онлайн обучението, после заедно пишехме домашните. Неотлъчно с нас беше и най-малката ни дъщеричка Софи, като се редуваха забавления и грижи, каквито изисква всяко дете на две и половина години. Бяхме много задружни, готвехме заедно, разговаряхме, играехме на различни игри. Мога да се похваля, че се научих да правя палачинки и децата ги ядяха с кеф. Често провеждах видеоразговори със семейството ми в Хърватия и с приятели.
За съжаление, освен пандемията, моята Хърватия, по-точно столицата Загреб, бе разлюляна и от силно земетресение! Но хората реагираха храбро и веднага се захванаха да решават новите проблеми. В момент, когато трябваше да си стоят вкъщи, за да се предпазят от вируса, много загребски семейства останаха без покрив над главата. Винаги, сблъска ли се с трудности и проблеми, моята родина реагира силно и задружно. Да, всички бяха като един. Институциите осигуриха подслон на онези, които бяха изгубили дома си. И докато Загреб още се тресеше, че и под заплахата на пандемията, хората се втурнаха да си помагат едни на други, организираха се, съдействаха на болниците и навсякъде, където имаше нужда. Спортистите инициираха хуманитарни акции и дариха средства за борба с коронавируса и подпомагане на Загреб. В този труден момент нашите хора се държаха изключително отговорно, като стриктно спазваха мерките, предписани от Националната служба по гражданска отбрана. Лекарите, епидемиолозите, медицинските сестри и всички служби, действащи на първа линия в борбата с вируса, работеха всеотдайно за доброто на хората въпреки големия риск. Дисциплината помогна на Хърватия да стане една от страните, които най-добре отвърнаха на предизвикателствата на пандемията. Страшно съм горд със сънародниците ми. И като мисля за всичко това, за солидарността, човечността, съюзяването, реда, уважението на институциите и правилата, сякаш виждам модела на борбата с пандемията в целия свят. Едно напомняне, за което вече споменах, че човечеството трябва да се пренастрои, за да продължи напред с повече истински ценности.
Но, да се върнем на футбола. Всеки ден по време на карантината правех тренировки по програмата на клуба и на личния ми треньор. Имам привилегията около къщата ми да има голямо пространство, много зеленина и място за упражнения, а у дома – отлично оборудвана стая за фитнес. Работех интензивно и упорито. Онова, което искрено ме изненада, беше максималната ми мотивация, макар да тънехме в неизвестност кога и как животът ни ще се върне в познатото русло. През ум не ми мина има ли смисъл от толкова тренировки, ако например решат да не играем до есента. Напротив. С всеки изминал ден желанието да тренирам и да съм с топката ставаше все по-силно, а и страшно ми липсваше работата в екип, мачовете, срещите със съотборниците ми. Винаги съм обичал футбола, но сега, на прага на моите 35 години, направо го обожавам. И съм още по-сигурен, че ще играя, докато пламъкът гори у мен и докато краката ме слушат.
В деня, когато написах това, ми се обадиха от клуба. Тренировките започваха, в началото – индивидуални, после и отборни.
Футболът се завръща! Това е най-добрият знак, че животът започва да се нормализира. Казват, че ще трябва да живеем с вируса, докато учените не открият ваксина, лекарства. Но сега ще сме по-силни, защото, надявам се, всички ние, си припомнихме важния урок, че природата и животът ни уважават толкова, колкото и ние тях.
Вашият коментар
Всички полета са задължителни. ИК „Кръгозор” ви моли да спазвате чистотата на българския език. Мнения с обидно или нецензурно съдържание няма да бъдат публикувани.