Джанет Паркър, която умира през септември 1978 г., е последният човек на земята, погубен от едра шарка. Вирусът направил последната си разходка и я заразил само на 70 мили от мястото, където 180 години по-рано Едуард Дженър ваксинирал за пръв път малко момче срещу това заболяване с гной на едра шарка, взета от доячка. Паркър била медицински фотограф в университета в Бирмингам и работата ѝ не би я поставила в риск, ако нейната тъмна стаичка не била разположена в близост до лабораторията отдолу. Един следобед през август, докато седяла и поръчвала по телефона фотографско оборудване, вируси на едра шарка се издигнали по вентилационната система от „вариолната стая“ на медицинския факултет, намираща се на долния етаж, и причинили фаталната инфекция.

Вече десет години Световната здравна организация (СЗО) провеждала ваксинация срещу едрата шарка по цял свят и онова лято се готвела да обяви пълното ѝ изкореняване. Била изтекла почти година от последния доклад за естествено възникнал случай на заболяването: млад болничен готвач бил оздравял от лека форма на вируса в последната му крепост в Сомалия. Такава победа над една болест била безпрецедентна. Ваксините били притиснали едрата шарка в ъгъла и не ѝ оставили уязвими хора, които да атакува, нито място, където да отиде.

Но имало едно малко кътче, в което вирусът се бил оттеглил – петриевите стъкла, пълни с човешки клетки, които изследователите отглеждали, за да изучават болестта. Медицинският факултет на Бирмингамския университет имал такъв вирусен резерват, където проф. Хенри Бедсън и екипът му се надявали да открият начин за бързо откриване на вариолни вируси, които биха могли да дойдат от животинските популации сега, след като вече били заличени сред хората. Целта била благородна и получила благословията на СЗО, въпреки притесненията на инспекторите относно протоколите за безопасност на лабораторията. Така или иначе, оставали само няколко месеца до закриването на Бирмингамската лаборатория и тревогите на инспекторите не оправдавали по-ранно закриване или скъпоструващо преоборудване на мястото.

Болестта на Джанет Паркър, първоначално пренебрегната като леко вирусно заболяване, привлякла вниманието на инфекционистите две седмици след началото ѝ. Тялото на Джанет вече било покрито с гнойни пъпки и предполагаемата диагноза била едра шарка. Сложили Паркър в изолатор и взели проби за анализ. По ирония тъкмо проф. Бедсън и екипът му трябвало да приложат експертизата си в идентифицирането на вариолни вируси, за да потвърдят диагнозата. Страховете на Бедсън се оправдали и Паркър била преместена в близката специализирана инфекциозна болница.

Две седмици по-късно, на 6 септември, докато Паркър била в критично състояние в болницата, проф. Бедсън бил намерен мъртъв в дома му от съпругата му, след като сам прерязал гърлото си. На 11 септември 1978 г. Джанет Паркър починала от болестта.

Съдбата на Джанет Паркър е същата като на стотици милиони преди нея. Тя била заразена с вид едра шарка известна като „Абид“, наречена така на тригодишното пакистанче, умряло от болестта осем години по-рано, скоро след като СЗО подело интензивна кампания за изкореняване на болестта в Пакистан. Още през ХVІ в. едрата шарка се превърнала в сериозен убиец по целия свят, което до голяма степен се дължало на стремежа на европейците да изследват и колонизират други региони в света. През ХVІІІ в., с нарастването на човешките популации и повишената им мобилност, едрата шарка се разпространила и станала една от главните причини за смъртността по света, вземайки по 400 000 жертви в Европа всяка година, включително едно от десет бебета. С навлизането на вариолацията – несъвършен и рискован предшественик на ваксинацията, при който здрави хора били умишлено заразявани със секрет от болни от едра шарка – смъртността намаляла през втората половина на ХVІІІ в. През 1796 г. Дженър открил ваксинирането, използвайки кравешката шарка, и това донесло още по-голямо облекчение. Към 50-те години на ХХ в. едрата шарка била почти изкоренена в развитите страни, но все още в света имало по 50 милиона случая годишно, два милиона от които завършвали със смърт.

През първото десетилетие на ХХ в. едрата шарка отхлабила хватката си в индустриализирания свят, но тиранията на много други микроби продължавала. Заразите доминирали като форма на заболяване, а тяхното разпространение се подпомагало от човешките ни навици в общуването и изучаването на света. Експоненциалното нарастване на човешкото население и на плътността на популациите още повече улеснили скока от човек на човек, който микробите трябвало да направят, за да продължат жизнения си цикъл. Трите най-чести причини за смърт през 1900 г. не били както днес сърдечносъдовите заболявания, ракът и инсултът, а инфекциозните болести причинени от микроби, предавани между хората. Пневмонията, туберкулозата и инфекциозната диария взети заедно отнели живота на една трета от населението.

Огромен брой други заразни заболявания също са оставили своя отпечатък върху човешкия вид, буквално и преносно: полиомиелит, тиф, морбили, сифилис, дифтерит, скарлатина, коклюш, различни форми на грип и много други.

За живеещите в развитите страни тиранията на заразите е погребана в миналото. Почти всичко, останало от хилядолетия смъртоносни битки с микробите, са спомени за острото убождане от имунизациите в детството, последвано от „награда“ – захарно бонбонче, пълно с ваксина против полиомиелит. За много деца и юноши, които растат днес, бремето на историята е много по-леко, не само защото болестите изчезват, но и ваксините, поставяни веднъж в живота, като страховитата БЦЖ против туберкулоза, повече не са необходими.

Благодарение на ваксините вече не се налага да разчитаме само на опита на имунната ни система, получен след прекарване на болестта, да ни пази от патогени. Вместо да придобиваме естествена защита срещу заболяванията, ние използваме интелекта си да заобиколим този процес и да предупредим имунната си система за това, което би могла да срещне.

Без ваксина инвазията на нов патоген означава заболяване и възможна смърт. Освен че се бори с болестотворния нашественик, имунната ни система произвежда антитела. Ако болният оцелее, тези антитела оформят специализирана шпионска група, която патрулира в тялото и търси точно този определен микроорганизъм. Антителата се задържат дълго след преодоляването на болестта и са обучени да уведомят имунната система при реинфекция със същия патоген. При следваща среща имунната система е подготвена и болестта не може да се развие.

Ваксинирането имитира естествения процес, учейки имунната система да разпознава определен патоген. Вместо да изстрадаме заболяването, за да постигнем имунитет, ние изтърпяваме само една инжекция или орален прием, които вкарват в нас убита, омаломощена или частична версия на патогена. Спестено ни е боледуването, но имунната ни система все пак отговаря на вкараната ваксина и произвежда антитела, които помагат на организма да устои на болестта, ако дойде същинският патоген.

Програмите за масова ваксинация целят постигането на „стаден имунитет“ чрез ваксиниране на достатъчно голяма част от населението, за да не може заразата да се разпространява. Днес повечето страни от развития свят имат ваксинационни програми срещу близо десет заразни болести, а пет или шест са планирани за регионално или глобално изкореняване от СЗО. Ефектът от тези програми е драстичен спад на заболеваемостта. Преди началото на световната програма за премахване на полиомиелита през 1988 г. вирусът е атакувал 350 000 души годишно. През 2012 г. заболеваемостта спада до само 223 случая в три страни. За 25 години е избегната смъртта на около половин милион души, а 10 милиона деца, които биха били парализирани, са могли да ходят и тичат.

Същото се отнася за морбили и рубеола: за краткия период от десет години ваксинирането срещу тези често срещащи се заболявания е предотвратило 10 милиона смъртни случая. В САЩ и по-голямата част от развития свят ваксинирането е намалило разпространението на девет значими болести при децата с 99%. В развитите страни на всеки 1000 живи новородени през 1950 г. около 40 са умирали преди да навършат една година. До 2005 г. това число е намалено в пъти до около четири случая. Ваксинирането се оказва толкова успешно, че само най-възрастните граждани на западното общество си спомнят ужасяващия страх и болка от тези смъртоносни заболявания. Сега сме свободни от тях.

Откъс от книгата "Човекът е само 10% човек. Как и защо микроорганизмите в нашето тяло управляват здравето ни"