С откриването на пеницилина от шотландския биолог сър Александър Флеминг 1928 г. започва ерата на антибиотиците и макар това откритие да е станало случайно, осъзнаването на потенциалната му сила било всичко друго, но не случайност. То дало тласък на цял процес от експерименти и открития, който обхванал два континента и 20 години, и направил революция в медицината. През 1939 г. екип от учени в Оксфордския университет под ръководството на австралийския фармаколог Хауърд Флори предположили, че е възможно да се извлече по-голяма полза от пеницилина. Дотогава Флеминг с големи усилия произвеждал огромни количества плесен, за да извлича от него пеницилина. Екипът на Флори успял да изолира малки количества стабилен течен антибиотик. През 1944 г. с финансовата подкрепа на американската Комисия за военно производство пеницилинът бил произвеждан в достатъчни количества, за посрещане на нуждите на войниците, завърнали се от десанта в Нормандия.

Мечтата на сър Александър Флеминг да победи инфекциите на ранените по време на война се осъществила. На следващата година той, Флори и още един член на оксфордския екип, сър Ернст Борис Чейн, получили Нобелова награда за физиология или медицина.

Оттогава насам са разработени над 20 вида антибиотици, всеки от които атакува някоя от слабостите на бактериите и осигурява подкрепа на имунната система, ако инфекцията започне да взема превес.

Днес е немислимо как може да се умре от одраскване или абсцес и често ние вземаме антибиотици, без да се замисляме за животоспасяващите им свойства. Операциите биха носили огромни рискове без защитата с антибиотици, които се дават още преди да се направи хирургичния разрез.

Животът ни през ХХІ в. е нещо като стерилно „примирие“, при което държим инфекциите под контрол чрез ваксини, антибиотици, дезинфекция на водата и хигиенни медицински практики. Вече не сме застрашени от остри и опасни взривове на заразни болести. Но вместо тях виждаме как някога редки състояния увеличават броя си. Тези хронични „болести на ХХІ век“ вече са толкова често срещани, че сме започнали да ги приемаме за нормална част от човешкия живот. Ами ако те не са толкова „нормални“?

Ако потърсите сред приятелите и семейството си, няма да намерите случай на едра шарка, морбили или полиомиелит. Може да си помислите: колко сме щастливи, колко сме здрави в днешно време. Но погледнете отново и може да видите нещата по различен начин. Какво се случва с нашата имунна система?

Очевидно микрофлората променя развитието на имунната система и има силно въздействие върху способността да се борим срещу болестите. При заразяване с Шигела (Shigella) – бактерията, причиняваща дизентерия при хората – нормалните морски свинчета не са засегнати, но стерилните им другари неизбежно умират. Дори добавянето на един вид от нормалната микрофлора в червата на морско свинче може да го предпази от фаталното действие на тази бактерия. Обаче този ефект не се наблюдава само при стерилни животни. Даването на антибиотици на животните, които променят нормалния баланс на микрофлората им, също води до повече инфекции. Например мишки, третирани с антибиотици, не могат да се преборят с грипен вирус, поставен в носовете им. Те се разболяват, за разлика от мишките, които не са приемали антибиотици. Просто при тях не се произвеждат достатъчно имунни клетки и антитела (които унищожават патогените), за да спрат слизането на вируса към белите дробове.

Изглежда парадоксално – нали антибиотиците лекуват инфекции, не ги причиняват? Въпреки че антибиотичен курс може да излекува една инфекция, той може да ни остави незащитени за друга. Очевидното обяснение е, че без защитните микроби организмът е изложен на атаки от патогени. Антибиотиците обаче в редки случаи намаляват общия брой на защитните микроби; всъщност те променят съотношението между различните видове. Истинската промяна като че ли е в начина, по който се държи имунната система, в зависимост от това кои представители на микрофлората присъстват.

Първата защитна линия в червата е дебелият слой слуз. В слузта близо до клетките на червото няма микроби, но във външния ѝ слой живеят много представители на микрофлората. Лечение с метронидазол например убива само анаеробните бактерии – тези, които живеят без кислород. Промяната в състава на микрофлората променя из основи поведението на имунната система. Тя се намесва директно в човешките гени и забавя работата на онези от тях, които произвеждат муцинови белтъци за защитния слузест слой. След като слоят стане по-тънък, всякакви видове микроби получават по-лесен достъп до стената на червото. Ако те или други съединения преминат в кръвта, имунната система е вдигната на крак.

Имате право да попитате: Щом антибиотиците променят функционирането на имунната система, няма ли да се разболеем още повече, след като сме ги пили? Изследване върху 85 000 пациенти показало, че онези, които са пили продължително антибиотици заради акне, били с два пъти по-голям риск от настинки и други респираторни инфекции, отколкото страдащи от акне, които не са били на антибиотици.

Друго изследване сред колежани установило, че когато приемаме антибиотик, рискът да настинем става четири пъти по-голям.

А какво да кажем за влиянието на антибиотиците върху алергиите? През 2013 г. група учени от Университета в Бристъл, Великобритания, задали същия въпрос. Те използвали голям изследователски проект, известен като „Децата на 90-те“. Този проект събрал огромно количество здравни и социални данни за децата, родени от 14 000 жени, бременни в началото на 90-те години на ХХ в. Данните включвали информация за антибиотиците, давани на децата в ранна възраст. Оказало се, че за онези, които са пили антибиотици, преди да навършат две години – цели 74%! – рискът да развият астма, преди да станат на осем, се удвоявал. Колкото повече антибиотични курса поемали децата, толкова по-голяма била вероятността да получат астма, екзема или сенна хрема.

Разбира се, целта на антибиотиците е да отърват организма от инфекции, така че хигиенната хипотеза издържа в светлината на връзката между тях и алергиите. Но парадоксът си остава: защо имунната система атакува безвредни алергени, при положение че съществува далеч по-тревожна опасност в лицето на телесните микроби? И ако ръстът при алергиите е свързан със спада на инфекциите, защо хората, преживели по-малко инфекции, не са също хората с повече алергии?

Откъс от книгата "Човекът е само 10% човек" от Алана Колън.