След 11 септември започна спешно да се прихваща и анализира колкото се може повече информация, дори извън човешките способности. Изтеклите документи и моите интервюта със служители на разузнаването ми помогнаха да разбера, че малцина са онези, които са се поспрели и замислили какви биха били евентуалните последствия, ако се разбере за техните дигитални приключения.

Никой не си задава въпроса какво би означавало това за американските технологични компании, които вече обслужват повече клиенти зад граница, отколкото на територията на Съединените американски щати. По време на Втората световна война на Агенцията за национална сигурност (АНС) не ѝ се налага да разсъждава върху тази дилема: американците шпионират руските технологии, а руснаците залагат задни вратички в американските пишещи машини. Нещата обаче вече не стоят по този начин. Целият свят използва една и съща операционна система на Microsoft, бази данни на Oracle, поща на Gmail, iPhone и микропроцесори в ежедневието си. Работата на АНС все повече се изпълва с конфликти на интереси и морални проблеми. Никой не си задава въпроса какво би могло да означава цялото това проникване и дигиталните експлойти за спонсорите на АНС, а именно за американския данъкоплатец, който разчита на компрометирана от Агенцията технология не само за комуникация, но и за банкиране, търговия, транспорт и здравеопазване. Никой не се спира, за да зададе въпроса дали в своя устрем да пробиват дупки и залагат „импланти“ в световните дигитални системи, американските разузнавачи не излагат на опасността от чужди атаки критично важната американска инфраструктура: болници, градове, транспорт, земеделие, производство, нефто- и газопромишленост, защита… Накратко всичко, което изгражда съвременния ни живот. Върху уязвимостите, експлойтите и малуера не тежат патенти. Ако АНС намери начин да експлоатира някоя дигитална система, огромни са шансовете след ден, месец или година някой друг злонамерен играч да открие и експлоатира същата тази слабост.

Реакцията на АНС спрямо тази морална опасност е една: задълбочаване на секретността. Стига занаятът им да остава дълбоко засекретен и невидим, Агенцията ще продължава да може да си развява байрака. Критиците твърдят, че степените на засекретеност не помагат кой знае колко за опазването на сигурността на американците, а само опазват Агенцията от търсене на отговорност от нея, но това повишава залога в случаите, когато програмите и действията ѝ неизбежно ще станат достояние на хората и ще въодушевят други играчи, а не само елитните киберсили, да се присъединят към играта.

„Фаталната грешка на АНС е, че тя си повярва, че е по-умна от всеки друг“, ми казва един ден Питър Дж. Нойман, един от големите умове в сферата на киберсигурността.

Нойман, който вече наближава 90-те, е един от малкото компютърни специалисти, да не кажа единственият, който може да се похвали, че е коментирал вродените слабости на държавата с Алберт Айнщайн. С годините той се превръща в глас в пустиня, докато предупреждава АНС, Пентагона и всеки друг, че слабостите в сигурността ще доведат до катастрофални последици.

Нойман ми казва, че работата на АНС се отличава със своята арогантност. Като интегрира задни вратички във всяка технология, до която се докопа, Агенцията приема за даденост (и в ущърб на държавата), че всички тези недостатъци в световната компютърна система ще останат скрити за всички други. „Опростяват всичко, за да могат да проникнат в него. Мислят си: Само ние имаме задни вратички, които да ползваме, без да си дават сметка, че това са същите, които всяка друга държава по света също иска да използва.“

„Връщаме се към надпреварата във въоръжаването – продължава Нойман. – Към състезанието да се възползваме от всичко, от което бихме могли, но така влизаме в задънена улица, откъдето изход няма. Това ще бъде катастрофа за останалата част от държавата.“

Същите „импланти“, на които разчитат служителите на TAO за шпионаж, могат да се използват и за бъдещи кибератаки. Те действат и като спящи клетки, които могат да се превърнат от пасивни в опустошителни оръжия. Малуерът, който се ползва за шпионаж, може да се преструктурира или добави към друг, за да трие информация в отсрещния край на връзката. Може да гаси чужди мрежи и дори да унищожава физически инфраструктурата само след натискането на един клавиш. Всяка индустриална система, ползвана от враговете ни – дори да е същата, каквато ползваме ние, американците, може да бъде взета на прицел един ден.

Съгласно правилата на шпионажа това е честна игра. Америка шпионира, Китай шпионира, Русия шпионира. През 2009 г. обаче, без никакви дебати, между опасаните с медна жица стени на Форт Мийд, Съединените американски щати въвеждат нови правила в кибервойната.

От тази година занапред става приемливо не само да имплантираш код в чужда национална критично важна инфраструктура. Съединените американски щати приемат за напълно нормално да прекрачат държавни граници и да елиминират ядрената програма на друга държава.
Стига никой да не обелва и дума за това. И стига да го прави само с програмен код.

из „Кибервойната“, Никол Пърлрот