Тези състояния – алергии, автоимунни заболявания, храносмилателни разстройства, психични проблеми и затлъстяване, днес са новото нормално.
Да вземем алергиите. Може би не виждате нищо тревожно в сенната хрема на дъщеря ви, тъй като 20% от вашите приятели също подсмърчат и кихат цяло лято. Не сте изненадани от екземата на сина ви, защото един от всеки пет негови съученици също имат такава. Анафилактичният пристъп на съседа ви, колкото и да е бил ужасяващ, явно се случва достатъчно често, щом всички пакетирани храни носят предупреждението „може да съдържа ядки“. Но задавали ли сте си някога въпроса защо едно на пет деца на ваши приятели носят инхалатор в училище, в случай че получат пристъп на астма? Дишането е фундаментално за живота и все пак без лекарството милиони деца биха се борили да си поемат дъх. Защо едно на 15 деца е алергично към поне един вид храна?

Може ли това да е нормално?

Алергиите засягат почти половината население в развитите страни. Добросъвестно пием антихистамините си, не пипаме котката и проверяваме състава на всичко, което купуваме. Без да се замислим, правим всичко необходимо, за да попречим на имунната ни система да реагира твърде бурно към повечето вездесъщи и безвредни субстанции: полени, прах, животински косми, мляко, яйца, ядки и т.н. Организмът се отнася към тези неща все едно те са бацили, които трябва да бъдат атакувани и убити. Но невинаги е било така.
През 30-те години на ХХ в. астмата е била рядкост и засягала може би едно дете във всяко училище. Към 80-те години случаите се повишили рязко – страдало по едно дете във всеки клас. През последното десетилетие покачването се намира в плато, но около една четвърт от децата имат астма. Същото се отнася за останалите алергии: към фъстъци, например, случаите са се утроили само за десет години в края на миналия век, след което са се удвоили за следващите пет. Сега в училищата и на работните места се организират „зони без ядки“. Екземата и сенната треска също са били рядкост някога, но днес са факт от живота.
Това не е нормално. Пред нас стои огромен въпрос: защо се случват тези болести на ХХІ в.?
В най-развитите страни алергиите вече са се окопали. Около 1990 г. разпространението им се забавя достатъчно и достига плато при засегнатата популация. Изравняването на кривата по-скоро се дължи на факта, че всички, които са генетично податливи на алергии, вече са засегнати от тях, а не че е овладяна скритата им причина. „Далече от безумната тълпа“, в истинските селски, прединдустриални, не-западни части на света, алергиите не са такъв проблем. Но навсякъде в териториите между развития свят и все по-рядко срещаните средища на племенна култура болестта безмилостно се разпространява и довежда все повече хора от всяко следващо поколение до това състояние на ненормална имунна свръхреактивност. Още от началото на този процес през 50-те години на Запад въпросът винаги е бил: Коя е главната причина?
През по-голямата част от миналия век традиционно приетата теория била, че алергиите се отключват при деца, страдащи от инфекции. През 1989 г. британският лекар Дейвид Страчан поставя тази теория под съмнение. В кратка и ясна статия той излага точно противоположната теза: алергиите са резултат от твърде малко инфекции. Страчан бил проучил националната база данни, съдържаща здравна и социална информация за група от 17 000 британски деца, родени в една и съща седмица през март 1958 г. и проследени до навършване на 23 години. От всички данни за тези деца – класова принадлежност, здравен статус, местоживеене и пр. – две неща изпъквали като възможна връзка с развиването на сенна хрема. Първото било броят на децата в семейството – единствено дете имало по-големи шансове да се разболее, отколкото дете с трима или четирима братя и сестри. Второто било поредността на детето в семейството – децата с по-големи братя и сестри страдали по-рядко от сенна хрема, отколкото първородните деца.
Всеки който има деца знае, че ранната детска възраст донася вечните сополи. Малчуганите са развъдници на бактерии и вируси, тъй като имунната им система не е тренирана за патогенните атаки, които ни връхлитат всекидневно. Навикът на току-що проходилите да слагат в уста всичко, до което се докопат, означава, че те разсейват навсякъде микробите си – и добри, и лоши. Колкото повече са децата, толкова повече микроби има в дирите от слюнка и сополи. Дейвид Страчан изказва предположението, че по-големите семейства имат полза от допълнителните инфекции, които децата – особено по-големите – донасят вкъщи. По-някакъв начин, разсъждавал той, тези инфекции в ранните години на детето го защитават от сенна хрема и други алергии.
Идеята на Страчан, която бързо получила прякора „хигиенната хипотеза“, била подкрепена от факта, че подобряването на хигиенните стандарти с времето било съпроводено с по-голямо разпространение на алергиите. Къпането веднъж седмично преди църква в хладка вода било заменено с всекидневен горещ душ. Продуктите станали замразени или охладени и хората все по-рядко хапвали туршии или ферментирали храни. Семействата намалели по численост, а животът станал градски и чист. В хигиенната хипотеза имало здрав смисъл, особено на фона на развиващите се страни, където инфекциозните болести се срещали често, а алергиите били рядкост. Изглежда в Европа и Северна Америка хората били прекалено чисти, затова имунната им система „хапела юздата“ и отчаяно се нахвърляла дори срещу безвредни частици като полените.
Макар че хигиенната хипотеза представила нова парадигма пред имунолозите, тя бързо си спечелила одобрение в научните среди. Тя е интуитивно привлекателна – имунните клетки са персонифицирани като агресивни воини, нетърпеливи да търсят и убиват. Представяме си как не ги свърта, когато нямат работа. И след като сериозните инфекции биват отстрелвани с ваксини, а хигиената се справя с по-слабо заразните бацили, имунните клетки се дразнят, че няма кого да убиват. Чрез тази персонификация много лесно приемаме резултата: бездействащите имунни клетки насочват вниманието си към безвредни частици, за да продължат голямата битка...
Алергиите са резултат от пренавита имунна система, готова да разрушава субстанции, които не представляват същинска заплаха за организма. Лечението им се състои в успокояване на имунната система чрез стероиди и антихистамини…

из „Човекът е само 10% човек“, Алана Колън