Ще се появи някой и ще ти помогне да разбереш, че до този момент нищо не си разбрал. Колко ми липсваш, обич моя! Разбирам го всяка сутрин, когато се събуждам и не виждам усмивката ти да ме чака или тялото ти да лежи до моето. Първото, което си помислям, е: какво ще правя сега? Как ще се изправя на крака и ще започна деня си, като знам, че в края му няма да пъхна ръка под завивките, за да докосна кожата ти и спокоен да заспя. Как да имам увереността, че каквото и лошо да ми се случи, ще има винаги нещо красиво, което да компенсира всичко... ти.

Това ще е първата Коледа, на която няма да сме заедно, откакто се влюбихме. Казват, че разстоянието е като вятъра, че гаси малките огньове и разпалва големите. Хм! Сърцето ми се озова в ада. Казах ли ти, че ми липсваш? Вероятно съм го казал. Спомняш ли си, когато ми говореше, че на една жена хубавите неща не трябва да й се споменават твърде често, защото в противен случай ще изгубят стойността си? Никога не съм бил съгласен с това. Толкова ми харесваше да ти казвам, че те обичам… докато се любехме. Или да ти го казвам мълчешком, наум, докато беше под душа, а аз отварях тайно вратата на банята, за да те наблюдавам скришом, подпрян на стената. Завиждах на водата, която се лееше по теб вместо мен. Исках да съм пяната в ръцете ти, за да докосвам тялото, което вече ми бе по-нужно от моето. Вчера сложих елхата, слязох в мазето и извадих всичко, което бяхме купували заедно, за да я украсим, заедно... всъщност ти избра всичко.

Колко харесваше Коледа! Тя беше любимият ти празник, по-любим дори от рождения ти ден – единствената жена, която го празнуваше всеки път все едно е осемнайсетият й рожден ден, напук на възрастта и на времето, което отминава. Колко беше красива, когато не знаеше къде да закачиш десетките топки, които беше купила, и подаваше език, в ъгъла на устните си – вероятно така си правила като дете, опитвайки се да нарисуваш слънце или цвете, или куче, седнала на пода в хола. Спомняш ли си, когато ме принуди да стоя прав до елхата с всички цветни гирлянди по мене, които трябваше да бъдат омотани по клоните, между топките и лампичките? За да видиш ефекта, който щяха да имат един под друг. Цяла седмица по мен имаше полепнали сребърни, златни и червени нишки. Червеният цвят на Коледа. Най-любимият ти цвят. Когато говореше за него, очите ти блестяха. За теб той беше цветът на живота – червеният цвят на страстта, на кръвта, която ври във вените, когато си близо до човека, когото желаеш най-много на света, като малкото сърчице, което беше татуирала на глезена си. „За да ти покажа, че те обичам и че съм твоя от глава до пети.” Това ми прошепна на ухото в деня, когато го беше направила – ти, която изпитваше луд страх от игли. Звездата на върха на елхата не я сложих, засега. Мислех да я сложа, но разбрах, че няма да е честно. Това беше твоя задача, финалният подпис, който поставяше върху творбата си. Увековечена от мен с мобилния телефон. След като върнах звездата в кутията й, разгледах отново снимката от миналата Коледа. Стъпила на върха на стълбата, ти цялата грееше в усмивка, а звездата ясно се виждаше. Какво само беше лицето ти. Усмивката ти винаги покриваше останалата му част. Носа, страните, очите, челото. Една безкрайна усмивка, от онези, които, ако не внимаваш, те карат да се влюбиш, без дори да разбереш как е станало, ей така, изневиделица. Ти, която даваше име на всички изражения, както правеше героят от филма Зулендър. „Това е моят Магнум!” И се обръщаше рязко, правейки прекрасните си устни като сърчице. Устните ти... Може би не трябва да мисля за тях на Коледа. Така извършвам грях. Обаче… Гледайки устните ти, винаги съм мислел, че имаш две сърца – едно в гърдите и едно на лицето. А аз не мога без нито едно от двете. Сякаш моето го бях повредил в деня, в който те срещнах, и в замяна ти любезно ми даде твоите, като онези коли, които автомонтьорът ти дава на заем, докато поправи твоята. За да отида далече, далече, далече от всички лоши неща в живота, от проблемите, от гнева, от лошите хора, които от време на време, искаш или не, ти се случва да срещнеш, или да си имаш работа с тях. А сега… без сърца, твоите и моето, съм принуден да вървя навсякъде пеша и винаги ми е нужно толкова много време, за да стигна… където и да е. Толкова, че понякога си казвам: ама кой ме кара? И тогава оставям душата си да почака добрия случай. Този случай, който ти беше за мене през голяма част от живота ми. Най-голямото щастие, което можеше да ми се случи. Знаеш ли? Не се ядосвай! Но трябва да ти го кажа… мразя Коледа. Да, защото без теб вече не е червена, не е златна, нито сребърна. Защото мигащите светлинки, които светват и угасват, приличат на живота ми, който прави опити... с теб и без теб. И изглежда, че печели винаги моментът, когато всички остават угаснали. Моля ти се, любов моя, дай ми сила, за да продължа напред, защото без теб не мога да празнувам тази Коледа, не мога да празнувам вече нищо. И не ме гледай лошо сега, знам, че ти обещах, и коледното дърво, както виждаш, го украсих. И може би утре ще извадя звездата от кутията и ще я поставя на върха му, както на теб ти харесва. Но сега просто ме погали и ме прегърни силно, както само ти можеш. Сега ще се съблека, ще отворя прозореца на хола и този на стаята, за да стане течение. Ще затворя очи за няколко секунди и ще си представя, че въздухът е твоите ръце и твоята длан. Сигурен съм, че няма да се простудя, защото, ако ти си въздухът, той никога няма да бъде студен… дори на Коледа.