Николай Вавилов е изследовател с приключенски дух и първият учен, който прави връзка между значението на растителното разнообразие и хранителната сигурност. Той вярва, че единствено многообразието на наследствения материал в растителния свят дългосрочно ще гарантира оцеляването на човечеството. Защото само по този начин ще може да се създадат растения, които да устояват и на най-тежките условия – неплодородни земи, суша, студ, вредители.  Днес неговите идеи са по-важни отвсякога.

Роден в Москва през 1887 г. в семейство на търговци, Вавилов учи в Московския селскостопански институт и постепенно разбира колко зависим е станал светът от малко на брой ядливи растения. Още при първите си експедиции в началото на 20. век Вавилов констатира изчезването на определени видове и разбира, че трябва да се бърза, затова продължава да събира семена с удвоени усилия.

За 25 години той участва в 180 експедиции, като по-голямата част от 20-те и 30-те години на 20. век прекарва, яздейки на кон из отдалечените района на Съветския съюз, в Афганистан, Иран, Китай и Корея, през Испания, Алжир и Еритрея та чак до Аржентина, Боливия, Перу, Бразилия и Мексико. През 1929 г. по време на изтощително пътуване с керван с мулета прекосява Киргизстан и влиза в Казахстан, за да потвърди теорията, че Тян Шан е центърът на възникване на ябълката. В Централна Азия при преминаване на планински проход конят му се подхлъзва и за малко не повлича ездача си в пропастта. Затова пък там Вавилов открива вид ръж, която вирее на голяма височина и издържа на студ. В Иран обикаля при 50 градуса на сянка, но намира пшеница, която расте дори и на покрити със солена кора почви…

Известен със своята безкомпромисна етика в работата и способността си да се задоволява с малко сън, Вавилов и неговите колеги събират над 150 000 семенни проби, които се съхраняват в института в Ленинград (дн. Санкт Петербург), който днес носи неговото име и е първата семенна банка в света.

Докато пътува, Вавилов установява, че много от местообитанията в тези центрове на произход се променят, че индустрията, урбанизацията и земеделието водят до ерозия на ценните генетични ресурси. Разнообразието изчезва и това води след себе си рискове. Лошите реколти в Русия водят до глад, а само половин век по-рано в Ирландия е Големият глад. Генетично идентични картофи от сорта „Лумпер“ (Lumper) били засаждани в Ирландия година след година в една и съща почва. Гъбично заболяване атакува тези картофени монокултури, в резултат на което се стига до масова емиграция, а милиони хора губят живота си от глад.

Желанието на Вавилов е да освободи света и преди всичко своята обичана Русия от глада, като отглежда растения, които дават богата реколта дори на неплодородните руски почви. След десетилетия на проучвания и пътувания в опитите си да нахрани света, в края на 30-те години Вавилов се оказва на губещата страна в една ожесточена вражда.

Йосиф Сталин (ръководителят на СССР) не вярва в идеите на Вавилов. На него му трябват изкупителни жертви, тъй като в Русия хората отново гладуват. Сталин иска да отклони вниманието от това, че до голяма степен неговата политика на принудителна колективизация е причина руснаците да измират от глад. Затова той заема страната на противниците на Вавилов, сред които е Трофим Лисенко, лансиращ теории, които днес са опровергани. Лисенко развил идеята, че растенията могат да се „образоват“, а културните растения да се подобрят, чрез излагането им на екстремни условия.

Вавилов изпада в немилост пред Сталин и е осъден на смърт, а по-късно смъртната присъда е заменена със затвор и ученият е изпратен в Саратовския затвор. През Втората световна война неговата колекция е на ръба да изчезне по време на 28-месечната блокада на Ленинград. Нацистите разпознават нейния потенциал като бъдещ хранителен ресурс и възприемат института като ценна плячка, която трябва да намерят. За щастие, Вавилов дотолкова бил вдъхновил своите колеги учени, че те преместват стотици кутии със семена в едно мазе и ги пазят на смени в тъмната сграда при минусови температури. Какво се случва след това, е добре известно ботаниците, но това е история, която всички ние трябва да знаем.

Въпреки че са заобиколени със семена, които могат да изядат, учените предпочитат да гладуват, но не и да застрашат генетичните ресурси. В края на 900-дневната блокада през пролетта на 1944 г. деветима от тях умират от глад, сред които е и кураторът на оризовата колекция. Той е намерен на бюрото си, заобиколен от торби с ориз. „Ние бяхме студенти на Вавилов“, казва един от оцелелите, обяснявайки героичните им усилия да запазят семената. По това време Николай Вавилов вече е мъртъв. През 1943 г. на 55-годишна възраст той умира от това, което се опитвал да предотврати с работата си: от глад. Умира в съветски затвор и е погребан в общ гроб.

В „Изчезващите храни“ са включени храни, за които се е считало, че са изчезнали, но които са били „възкресени“ и върнати в земеделските ниви, защото техните семена са събрани от Вавилов и неговите колеги и са опазени в института.

Очаквайте продължение!

Из „Изчезващите храни