Самото селце, Амор сюр Бел, е вдъхновено като образ от селище, близо до Брантом, където Джулия се установява през този период. Разговорите с местните жители за живота в провинцията на Франция й дават възможност да включи в книгата някои абсурдни случки, които карат читателите да останат без дъх от смях. Джулия е била на всички места за срещи, които описва в книгата си. Разглеждала е местния замък, посещавала е пещери, фестивал на цветята, фолклорен фестивал в Окситания и дори фестивал на маймуни. В ресторанта „Truffle Auberge” опитва трюфели за сто евро – най-скъпото ястие, което някога е яла, но самата тя признава, че си е струвало всяко евро.

„Надявам се „Сватовникът от Перигор” да ви отнесе в югозападна Франция, едно от любимите ми места в света. И да ви вдъхнови да го посетите някой ден. А когато стигнете там, не забравяйте да опитате всички видове кексчета и тортички, които ще ви съблазнят в местните сладкарници. Никога не се знае какво ще намерите в някое от тях...

Bon voyage!”

Джулия Стюарт

Интервю с Джулия Стюарт

http://www.harpercollins.com/authors/33124/Julia_Stuart/index.aspx.

- Вярно ли е, че част от сюжета на „Сватовникът от Перигор” се е родила след ваша ваканция в района на Перигор, Франция? Как точно стана?

- Тогава имах навика да ходя в Перигор на почивка със своя приятел (сега съпруг), който имаше роднини в този район. В средата на селцето, в което отсядахме, имаше баня с душ, построена преди няколко десетилетия, когато в къщите все още не е имало течаща вода. Жителите са плащали по един франк да я използват и имената им са се записвали в специална счетоводна книга. Прекарах десет седмици в това селце, докато пишех втората част на романа, и посетих всеки ресторант и всяко място, което посещаваха и двойките от книгата. Сутрин ходех в пекарната и наблюдавах пекаря как работи, задавах му всякакви въпроси. Той ми каза, че едно от най-големите затруднения в работата му е, че стои на крак по цял ден, така че включих историята за разширените му вени. Разговарях с много от местните жители и използвах някои от техните истории и спомени. Имаше много забавни разкази – като уринирането в светената вода в църквата, „изглаждането” с ютия на патиците преди готвене и т.н. Удивително е колко смешни и нелепи истории има в действителност в живота на хората по такива места!

- До каква степен Амор сюр Бел прилича на истинските френски селца, които сте посещавали?

- Амор сюр Бел не съществува, но е смес от селце и град близо до Брантом в Перигор Верт. Идеята за замъка дойде от замъка на Марой сюр Бел, който има не добре реставрирани стъпала, стая с кукли, както и пластмасови цветя. Струва си да го посетите и заради любезния граф, който ще ви разведе наоколо. В града освен това има стар кантар за животни и миден пазар в събота. В повечето случаи просто трябваше да погледна през прозореца си, за да видя невероятни детайли, които включих в разказа си. Хората и досега събират гъби в близката гора, а в аптеките може да намерите карти, които ви обясняват кои гъби са ядивни и кои – отровни.

- Работите като журналист от дълги години. Има ли прилика между работата ви като писател и като журналист?

- Хубавото на писането на статии е, че след като направиш проучванията си и интервютата с хората, историята ти вече е готова. Всичко, което ти трябва, е да обединиш материала по един смислен и интересен начин. Е, фактите все пак поставят някакви ограничения. Когато пишеш романи, ти сам измисляш всичко, което е много освобождаващо след дългите години работа в журналистиката. Проблемът е обаче, че нямаш никаква рамка, която да ти даде насока, а това е доста плашещо. Просто трябва да се отдадеш на бясно писане и да не поглеждаш назад. Мисля, че е вълнуващо да не знаеш точно какво предстои да се случи с героите ти и какъв ще бъде краят на изречението, което си започнал. Прекрасно е да имаш свободата да избереш за какво да пишеш и как да се изразяваш. Може би затова толкова много журналисти се насочват към писането на романи.

- Като чужденка какви бяха предизвикателствата пред вас при описването на живота във френско селце? Все пак, това е друга държава, други обичаи...

- Не съм имала притеснения в това отношение, защото познавам района относително добре, а и написах втората част на романа на самото място. Използвах много от това, което бях видяла. Надявам се да съм избегнала тези стереотипи, които се срещат в съвременната литература при описването на френската действителност. Някои стереотипи обаче не са фикция, а реалност. Баретите и до момента са любим аксесоар сред по-възрастното население в тази част на Франция, но знаех, че никой няма да ми повярва, затова го споменах само веднъж. И, разбира се, французите са вманиачени на тема хляб – пекарните са едни от най-посещаваните места, дори и в такива малки селца. И хлябът там наистина мирише различно. Надявам се да го усетите и от страниците на книгата.