„Откъде ви хрумва идеята?”, това е най-често задаваният въпрос на всички литературни фестивали, във всички интервюта. „Какво ви вдъхнови да започнете да пишете?”. О, боже, винаги съм се бояла от този въпрос, споделя Хикман. Не мога да дам никакъв отговор на въпроса за творческия процес на писане. Мога да говоря с часове за подбора на думи, как да се свържеш с агенти и издатели, но това винаги ме затруднява.

Когато започнах свой блог, за да промотирам романите си, с изненада установих, че пиша по-често текстове за това как разхождам кучето си, отколкото за самото писане. Струваше ми се доста по-забавно, отколкото да пиша за „добрата агония”, която е същността на написването и издаването на един роман и може да прозвучи на някого прекалено честно и разубеждаващо, когато го напишеш върху белия лист. Но когато препрочета писаното от мен, осъзнавам, че в моите публикации не е толкова важно кучето, колкото разхождането.

Имам нужда да ходя. Нуждая се от пространството и свободата, която разходките навън създават в главата ми. Така създавам пространство в съзнанието си, за да се настроя към думите, които ще дойдат после – както веднъж Пол Макартни описа своя процес за създаване на текстове.

Ходенето е съвършеният посредник. То е като сън посред бял ден, като свободно бленуващо състояние на съзнанието. Буден си, но не си съсредоточен в нищо конкретно; сам си със своите мисли, но не се опитваш да ги насочиш в конкретна посока. Също като взирането през прозореца на влака ходенето е лека форма на самохипноза. И за мен точно това е моментът, в който започва всичко.

Когато пишеш роман, той представлява обобщен образ на всичко, което знаеш. Той е всичко, което си прочел, всичко, което мразиш, всяко място, на което си бил. То е обобщение на всичко, което си. Накратко, процесът на извеждане и оформяне на всички тези неща – на спомени, чувства, преживявания, сънища - това е истинската мистерия.

Писането, особено писането на художествена литература, понякога е много плашещо, защото никога не си напълно сигурен какво ще измисли твоето подсъзнание.

Друг „бийтълс”, мисля че Джон Ленън, беше казал нещо като „Животът е това, което се случва, докато правим други планове”. Възможно ли е романите да са това, което се случва, докато разхождаш кучето си?”.