В. Какво представлява езикът на цветята?

О. Викторианският език на цветята започва с публикуването на Le Language des Fleurs („Езикът на цветята”) от Шарлот де Латур, която излиза в Париж през 1819 г. За да създаде тази книга – която е била всъщност списък на цветя и тяхното значение, Де Латур е събрала информация, свързана със символизма на цветята в поезията, митологията и дори медицината. Книгата поставя началото на наука, позната като флориография, и между 1830 и 1880 г. в Европа и Америка излизат стотици подобни речници на цветята. В „Езикът на цветята” Виктория научава за този език като малко момиче от своята приемна майка Елизабет. Елизабет й казва, че преди години хората са общували чрез цветята и ако един мъж давал на някоя дама букет цветя, тя се втурвала вкъщи и се опитвала да разкодира тяхното послание. Затова цветята трябва да се избират внимателно.

В. Откъде ви хрумна идеята Виктория да се изразява по този начин?

О. Винаги съм обичала езика на цветята. Открих книгата Language of Flowers на Кейт Грийнауей в една антикварна книжарница, когато бях на 16 години, и не можах да повярвам. Как можеше нещо толкова красиво и романтично да бъде на практика неизвестно? Когато започнах да мисля за книгата, която исках да напиша, Виктория и езикът на цветята някак се свързаха незабавно в съзнанието ми. Хареса ми идеята за млада жена, която има трудности да общува с другите хора и използва забравения език на цветята, вече почти неразбираем за останалите.

В. Защо Виктория решава да създаде собствен речник и каква е ролята му в романа?

О. В много отношения Виктория съществува напълно в периферията на обществото. Много неща от естественото общуване между хората остава неразбираемо за нея – как да си намери работа, как да създава приятелства, дори как да води нормален разговор. Но в света на цветята, с техните предвидими начини на растеж и непроменими смисли, Виктория се чувства сигурна, удобно, като че ли си е у дома. Всичко това се променя, когато научава, че освен значението за жълтата роза, което знае, има и други. Потресена е, защото това е било единственото нещо в живота й, в което е вярвала безусловно. За да пренареди отново своята вселена, Виктория започва да снима цветята и да създава свой собствен речник, решена никога вече да не допуска недоразумения, породени от символиката на цветята. Тя започва да споделя своите познания за цветята с другите – тази нейна стъпка я свързва с хората и й помага да се развие като личност.

Напълно разбирам импулса на Виктория и включих речник на гърба на книгата по същата причина. Ако читателите изпитат желание да изпратят цветя на любимите си хора, може да изберат моя речник и да се възползват от символиката, която за мен е била най-убедителна, особено за едно по-съвременно общуване. Как книгата „Езикът на цветята” предизвиква и пренарежда концепцията ни за семейството и майчинството?

О. Една от любимите ми книги е „Писма до младия поет” от Райнер Мария Рилке. В нея Рилке пише: „Освен това е добре да обичаш: защото любовта е трудно нещо. Едно човешко същество да обича друго човешко същество – това може би е най-трудната задача, която ни е била поверена, висшата цел, последното изпитание и доказателство, делото, за което всичките ни останали постъпки и действия са били просто подготовка.”

Да обичаш е трудно. Да бъдеш майка е трудно. Да бъдеш самотна майка, без финансова и емоционална подкрепа, е не просто трудно, но понякога и невъзможно. И все пак обществото очаква да го правим, а и като майки самите ние очакваме от себе си да го правим. Стандартите ни за майчинството са толкова високи, че много от нас чувстват ужасна, тайна вина за всяка по-сурова дума, която кажем на децата си; за всяка негативна мисъл, която се появи в ума ни. Натискът е толкова голям, че повечето от нас никога не говорят на глас за трудностите, с които се сблъскваме – особено емоционалните, защото това може да бъде сметнато за провал, или дори – по-лошо, за излагане на риск и на опасност децата, които обичаме повече от всичко на света. Чрез Виктория и Елизабет се надявам да дам на читателите прозорец към умовете на майките, които се опитват да направят най-доброто за своите деца, но които поради липса на подкрепа, ресурси и/или самоувереност не успяват. Последиците са кошмарни за толкова много майки, които не успяват да отгледат децата си. Искрено вярвам, че можем да предотвратим до голяма степен насилието над децата и изоставянето им, ако обществото признае огромното напрежение на майчинството и предложи повече подкрепа на майките, които искат отчаяно да обичат и да се грижат за децата си.

Книгата хвърля светлина върху системата на приемната грижа в страната, с която мнозина от читателите не са запознати. Винаги ли сте знаели, че искате да напишете история за приемно дете?

О. Винаги съм обичала да работя с млади хора. Фокусирах се върху работата с деца от системата на приемната грижа и в крайна сметка самата аз станах приемен родител. Започнах да осъзнавам несправедливостта на тази система в нашата страна: децата се местят от семейство в семейство, разделят ги от роднините им, а после, на осемнайсетия им рожден ден ги пускат в света без никаква подкрепа. И най-важното, забелязах, че тази несправедливост остава почти незабелязана. Едни и същи сензационни истории се появяват постоянно в медиите: агресивни деца, алчни приемни родители, от време на време случаи на насилствена смърт на деца в приемни семейства... Но истинската история на живота вътре в системата остава незабелязана, а тя е много по-сложна и по-емоционална. Децата и родителите от приемните семейства също като децата и родителите навсякъде другаде се опитват да обичат и да бъдат обичани, по най-добрия възможен начин, който могат, и с емоционалния и физически багаж, който носят със себе си. Виктория е героиня, с която хората могат да се свържат на емоционално ниво – и с добрите й, и с лошите й черти. И се надявам чрез нея читателите да опознаят по-добре реалностите на приемната грижа.

В. Виктория е много интересен и сложен характер. Много й е трудно да обича и да прощава, особено на себе си. Образът й има ли прототип, някое дете, което сте познавали в истинския живот?

О. Хората често ме питат дали съм взела за вдъхновение за образа на Виктория нашия приемен син Тревон, но Виктория е толкова различна от него, колкото е възможно въобще да бъдат двама души. Силата на Тревон е неговата откритост – той има чаровна усмивка, огромно сърце и общува с лекота. Хората го приемат навсякъде много бързо. Когато бяга от дома си на четиринайсет години, бос, в студена януарска нощ, той е имал мъдростта и силния инстинкт за самосъхранение да потропа на вратата на най-близката пожарна. Влизайки в системата на приемната грижа, той веднага започва да общува с учителите и наставниците си, като по този начин е успявя да си създаде защитна среда, изпълнена с любов и подкрепа.

Виктория е напълно различна. Тя е гневна и уплашена и същевременно е изпълнена с надежда, която не признава дори на себе си; виждала съм същото в много млади хора, с които съм работила през годините. Виктория е напълно измислена героиня, но съм черпила вдъхновение и съм вземала по някоя черта от децата, които съм срещала. Една млада жена, с която аз и съпругът ми работихме години наред, бе изпълнена с много гняв и болка, агресивна и изгубила доверие в хората също като Виктория. Съдбата й бе трагична: на свидетелството й за раждане имаше записан номер вместо име, бе живяла в толкова много приемни домове, че не можеше дори да ги преброи. И все пак бе силна, красива, умна и забавна. Обичахме я безусловно, а тя правеше всичко, за да саботира любовта ни – отново и отново. И до днес с мъжа ми съжаляваме, че не успяхме да се свържем с нея и да станем родителите, които тя заслужаваше.

О. Както моята четиригодишна дъщеря често ми казва: „Мамо, ти не си съвършена”. Всички правим грешки, всички имаме нужда от втори шанс. За младежите в приемните семейства тези грешки често са целенасочени, макар и да не са съвсем съзнателни; начин да проверят силата на връзката и установеното доверие с приемния родител. Мой приятел ми се обади наскоро, след като почти цяла година се грижеше за шестнайсетгодишно момче с труден характер. Момчето го бе излъгало – голяма лъжа, която постави живота му в опасност. В гнева си моят приятел казал неща, за които съжаляваше. Отговорът ми бе следният: добре. Може и да не си реагирал по идеалния начин, но отговорът ти е бил искрен, провокиран от загрижеността ти за него. Стига да останеше свързан с него – а той остана, нямаше значение какво точно бе казал или направил; важното беше какво щеше да направи после. Важно беше, че е показал обвързаността си към него с думите и делата си, че още го обичаше и че грешката на младия мъж не бе променила тази най-дълбока връзка между тях.

В. „Езикът на цветята” е една от онези истории, които не се забравят лесно. Какво впечатление искахте да остави текстът в читателите?

О. Вярвам, че хората се провокират към действие, когато видят несправедливостта на една ситуация и възможността тя да бъде променена. С „Езикът на цветята” се опитах да напиша книга, която да бъде честна и вярна, но същевременно достатъчно изпълнена с надежда, за да подтикне хората към действие. Всяка година почти 20000 млади хора излизат от системата на приемната грижа; много от тях няма къде да отидат, лишени са от всякаква подкрепа. Създадох организация, която цели да свърже всяко приемно дете с обществото – важно е те да създадат връзки с хората, независимо дали тези хора са членове на литературен клуб, на женска организация, на някоя църковна група; важното е тези групи да им помогнат да изминат по-леко прехода от детството към юношеството и зрелостта. Надеждата ми е, че читателите навсякъде по света ще прочетат книгата и ще се вдъхновят да помогнат и да общуват с подрастващите млади хора в своите общности.

В. Ако трябваше да представите себе си, своята личност, с букет, кои цветя бихте избрали?

О. Хелиотроп – всеотдайна любов, рудбекия – справедливост, глог – надежда, лиатрис – ще опитам отново, лизиантус - признателност, и мъх – майчина обич. Тези цветя представляват това, което съм в момента – всеотдайна, признателна, изпитваща силна майчина любов. А също и тези качества, които искам да имам – да не губя надежда, да съм решителна и упорито да се боря за справедливост.

Източник: Amazon.com