Интервю на Адам Грант за  Goodreads  за новата му книга „Помисли пак“

Като автор, преподавател и психолог, Адам Грант е роден с дарбата да общува – говори увлекателно и е невероятно красноречив. Овладял е онзи магически трик, чрез който прави изключително сложни идеи да изглеждат прости и разбираеми. Той неслучайно е най-младият професор в престижното бизнес училище „Уортън” към Университета на Пенсилвания, а TED лекциите му са гледани повече от 20 милиона пъти. Признат е за една от десетте най-влиятелни личности в света в областта на мениджмънта, присъства в класациите „40 под 40“ на Fortune. Автор е на пет бестселъра на New York Times, продадени в милиони копия и преведени на 35 езика. Книгите му получават висока оценка от Ричард Брансън, Бил и Мелинда Гейтс, Малкълм Гладуел, Саймън Синек.

В книгата си „Помисли пак“ Грант разглежда процеса на преосмисляне. „Защото в нашия бързопроменящ се свят често се налага да отхвърляме утвърдени истини и да намираме нови решения.“
Изводът: В един постоянно променящ се свят всички бихме могли да се възползваме от съзнателната преоценка на „скъпоценните“ си убеждения.

Goodreads: Най-често Ви наричат „организационен психолог”. Какво точно означава това?

Адам Грант: В общи линии изследвам как да направим така, че да не ни е кофти на работа. Задачата ми е да намирам приложение на психологията в създаването на работните места и за да ги направим по-мотивиращи и смислени, проучвам начините, по които организациите могат да станат по-щедри и да развиват дух на сътрудничество. И така, става дума за психология, която се прилага на работното място и във всички видове организации – не само в бизнеса, но и в правителствата, организациите с нестопанска цел и общностите.

GR: Изглежда, че сега е идеалният момент точно за тази тема. Бихте ли ми разказали как се роди книгата?

АГ: Разбира се. Първоначално се заинтригувах заради личния си опит. Работата ми като организационен психолог е да помисля пак, нали така? Опитвам се да събера възможно най-добрите доказателства, за да проверя убежденията на хората за това как трябва да работят и да живеят живота си.

През януари 2018 г. посетих група от най-влиятелните изпълнителни директори в Силициевата долина. И им предложих: „Хей, искам да проведем експеримент за дистанцонна работа в петък – да позволим на хората да работят отвсякъде един ден в седмицата”. Никой от тях не се съгласи!

Един след друг изпълнителните директори започнаха да обясняват: „Не искаме да отваряме кутията на Пандора. Кой знае, хората може никога да не се върнат в офиса“. И колкото и да е смешно, поне трима от тези изпълнителни директори сега заявяват, че може би никога няма да се върнат в офис и вероятно ще управляват персонал, работещ постоянно дистанционно.

GR: Отново сте улучили точния момент сега всички работим от дома.

АГ: Именно. И според мен точно в това е голямата трагедия. Ние преосмислихме всичко едва когато бяхме принудени да го направим. Представете си колко повече щяхме да знаем, колко по-добре подготвени щяхме да бъдем за една пандемия, ако те бяха пожелали да преосмислят позицията си.

Знаете ли, подобна липса на гъвкавост просто ме влудява. Виждал съм много компании, които фалират или се разпадат, защото не са успели да преосмислят нещата: BlackBerry, Blockbuster, Kodak, Sears. Всички те по същество престанаха да съществуват, защото не пожелаха да изоставят стратегиите си и да погледнат ситуацията от друг ъгъл.

GR: Една от Вашите фрази в книгата наистина резонира в мен. Това беше идеята, че да бъдеш умен и образован е много добре. Но в днешния свят един друг набор от умения има по-голямо значение способността да преосмисляш и да се отказваш от наученото. Дали тези познавателни умения стават особено ценни сега, през 21. век, главно защото всичко се развива толкова бързо?

АГ: Да, хората все по-често попадат в капана на така нареченото „когнитивно вкореняване”. Много от нас живеят с идеята, че искат да станат експерти в дадена област или че искат да натрупат много знания. Всички, израснали с телевизионното шоу с викторина Jeopardy, нали така, колко яко би било да знаем всички онези отговори?

Очевидно е, че натрупването на информация има много предимства, но проблемът е в това, че започвате да приемате за даденост предположения, които трябва да бъдат поставени под въпрос. Психолозите наричат това „когнитивно вкореняване”. Понякога се оказвате в капана на собствените си познания. Някои от проучванията в тази област са наистина забавни. Например има доказателства, че при малка промяна в правилата експертите по бридж всъщност играят по-зле от новаците. Трудно им е да поставят под въпрос стратегиите, които са работили за тях, и да се адаптират към нови.

Както и да е, по отношение на вашия въпрос – ние живеем в свят, в който не само се променяме повече от всякога, самият темп на промяна се ускорява, нали? А това означава, че и знанията вероятно ще остареят. Означава и, че нещата, които сме приемали за верни вчера, е все по-малко вероятно да са верни за света край нас днес. Смятам, че трябва да станем по-добри в преосмислянето и отучването, т.е. в отказване от наученото.

GR: Имате страхотно определение за това, с което се занимавате: „помагате да не ни е кофти на работа”. Ако на парти някой застане до Вас и поиска съвет, кое е онова нещо, което бихте му казали да направи например утре, за да не му е кофти на работа?

АГ: Ха! Първо нека ви разкажа малко предистория за появата на тази фраза. Години наред се случваше да седна до някого в самолета и той да ме попита с какво се занимавам. Винаги ми е било трудно да отговарям на този въпрос. Казвах: „Аз съм психолог”, а хората веднага се отдръпваха – мислеха си за Фройд и за човек, който лежи на диван. Добре, тогава пробвах: „Занимавам се с изследвания”. Изследванията звучаха твърде скучно. Добре: „Професор съм”. Хората решаваха, че ще им изнасям лекции в продължение на девет часа.

Така в крайна сметка стигнах дотам, че да кажа: „Аз съм организационен психолог и изследвам как да направим така, че да не ни е кофти на работа.” И това проработи! Хората неизбежно отвръщаха: „Много бих искал на работата да не ми е гадно. Кажете ми как да направя работата си по-добра. Как мога да се справя с токсичния си шеф или с тази ужасна фирмена култура, в която съм попаднал?”

Що се отнася до въпроса на партито, не знам дали има универсални решения, или са необходими сребърни куршуми (смее се). Е, има нещо, което бях щастлив да науча от моите колеги Ейми Вржешневски и Джейн Дътън. То се нарича „моделиране на работната позиция”. Става дума за идеята да се даде възможност на служителя да има по-голямо влияние върху оформянето на собствената му длъжностна характеристика. Нашите изследвания показаха, ако само уверим хората, че работата им е гъвкава, че не е напълно фиксирана – това е  достатъчно, за да ги направи по-щастливи, а понякога и по-ефективни.

GR: Заглавието на книгата Ви е просто перфектно. Още в началото ли се роди идеята за него?

АГ: Не, трябваше да помисля пак. (смее се). Не е шега, напълно съм сериозен. Когато седнах да пиша тази книга, планирах тя да бъде за отвореното съзнание.  Работното ми заглавие беше „Отворени умове”. След това преминах към „Отучване”. Имах цял списък. Нищо не отразяваше напълно това, което наистина исках да приканя хората да направят.

В крайна сметка се върнах към някои от по-ранните си текстове. И бях поразен от това колко често, независимо от темата, съм писал нещо от рода на: „Ако смятате, че Х е вярно, може би ще искате пак да помислите“. Изведнъж ми светна.

GR: Темата наистина е актуална, като се имат предвид проблемите, които напоследък имаме в световен мащаб. Изглежда, че днес разговорите могат да бъдат изключително напрегнати, а възгледите на хората са толкова закостенели. Няма истински обмен на идеи.

АГ: Да, това е въпрос, който често ми задават: за справянето с неразумните хора. И той се отнася точно до нещо, което, както току-що открих, и е от изключителна полза за собствената ми кариера и за личните ми взаимоотношения. През последните няколко години, когато разговарям с някого, който наистина се е заинатил, просто си напомням: „Можеш да отведеш коня до водата, но не можеш да го накараш да пие“.

И вместо да се разочаровате и да преминавате в атака, може да проявите любопитство и да попитате: „Интересно ми е, какви ли доказателства биха променили мнението Ви?”. Най-малкото това ни позволява да проведем разговор.

Понякога те казват: „Нищо не би могло да промени мнението ми”. Тогава аз отвръщам: „Добре, звучите така, сякаш не се интересувате от научно или от критично мислене – това е религия за вас. Е, знаем поне това.” Рядко можете да промените мнението на друг човек. Но бихте могли да му помогнете да намери собствена мотивация, за да промени сам мнението си – и има по-голяма вероятност да успеете.

GR: От известно време в културата ни битува идеята за ефекта на ехо камерата, според която медийните източници, които избираме, са склонни да ни дават информацията, която искаме да чуем. Какво мислите по този въпрос?

АГ: Да, очевидно имаме много работа за вършене, както като създатели на информация, така и като потребители на информация.

Трудно е за всеки от нас като индивид да промени драматично медийната и на социалните мрежи екосистема. Но ние имаме контрол върху информацията, която създаваме или разпространяваме. В тази връзка има доказателства, че ако се научите да мислите повече като човек, проверяващ фактите, вероятността да споделяте само информация, която потвърждава вашия мироглед, е по-малка. Така че, когато прочетете нещо, с което веднага се съгласявате, това, което трябва да направите, е да се запитате: „Колко достоверен е източникът? Колко строг е техният процес на проверка на информацията?”

Често се оказва, че като потребители на информация чуваме само идеите, които ни карат да се чувстваме добре, за разлика от възгледите, които ни карат да се замислим. Но и тук можем да избираме между различни варианти. Самият аз започнах да правя нещата по друг начин. Сега, когато избирам кого да следвам и какво да харесам, вече не обръщам внимание на това дали съм съгласен с изводите. Интересува ме повече мисловният процес на човека.

Мисля, че смисълът на ученето не е да затвърждаваме убежденията си, а да ги развиваме. Това означава, че искам да следвам хора с мнения, които не съвпадат с моите, но аз уважавам интелектуалната цялост на техния мисловен процес.

GR: Добре, последен въпрос. Задавали сме го на различни автори: когато четете за удоволствие, склонни ли сте да четете няколко книги едновременно?

АГ: Хм. Интересно, не знам. Нямам правило по този въпрос. Мисля, че много зависи от това какво чета и каква е целта ми. Бих казал, че когато чета художествена литература, съм нещо като любител на сериали, защото се потапям напълно в историята. Обикновено не мога да оставя книгата, щом я започна. Чета много фантастика, трилъри, съспенс. Така че, ако взема Сюзан Колинс, Ърнест Клайн или Харлан Коубън, обикновено не оставям книгата, докато не я завърша.

Но когато става въпрос за четене на нехудожествена литература, ако се интересувам от дадена тема, ще взема няколко книги, които я разглеждат от различни ъгли. И ще прочета една глава от едната книга, а след това глава или две от другата. При нехудожествената литература действам по-скоро паралелно.